— Навярно и моята млада червенокожа сестра се радва много, че злият Олд Шетърхенд е заловен?
Тя се смути както преди, когато й кимнах. За миг се поколеба с отговора си. После отвърна:
— Олд Шетърхенд не е зъл.
— Откъде знаеш?
— Всички го знаят.
— Ами, защо тогава искате да ме убиете?
— Ти си осакатил Тангуа и вече не си бледолик, ами апач.
— Бледолик съм и винаги ще си остана такъв.
— Не, навремето Инчу чуна те е приел в племето на апачите и дори те е направил техен вожд. Нима не си сключвал кръвно братство с Винету?
— Наистина, ние бяхме кръвни братя, но аз никога не съм причинявал никакво зло на някой кайова, освен ако самият той не ме е принуждавал да го сторя. Нека Како Ото не забравя това!
— Какво? Нима Поразяващата ръка знае името ми?
— Попитах как се казваш, понеже разбрах, че си дъщерята на велик и знатен воин. Дано хубавите лета, които те очакват, са по-многобройни от часовете, останали ми да живея!
Отминах. Моите пазачи не направиха и опит да ми попречат да разговарям с нея. Друг пленник на мое място сам едва ли щеше да бъде обграден с толкова голямо внимание. Всичко това не беше само резултат от начина на мислене и от характера на Пида, а сигурно бе и следствие от обстоятелството, че баща му се бе променил. И тази промяна не се дължеше на възрастта, която обикновено или прави хората по-кротки, или им отнема дееспособността, ами просто характерът и възгледите на сина бяха оказали своето влияние върху бащата. Благородната издънка придава нови сили и сокове на старото дърво.
След като отново ме вързаха, бях оставен на спокойствие не само от воините, но и от жените и децата. Изглежда, че в това отношение бе издадена някаква заповед, което ми беше добре дошло, защото никак не е приятно да стоиш вързан на едно дърво като някакъв рядък експонат, за да те зяпат с удивление макар и само жени и деца.
След време видях, че Тъмнокосата излезе от вигвама. В ръката си държеше плосък глинен съд и с него се приближи към мен.
— Моят баща ми разреши да ти дам да ядеш. А ти ще приемеш ли?
— С удоволствие — отвърнах аз. — Само че не мога да си служа с ръцете, защото са вързани.
— Няма нужда да те развързват. Аз ще ти помагам. Тя беше донесла печено бизонско месо, нарязано на парченца. В ръката си имаше нож, с който започна да набожда късчетата и да ми ги пъха в устата. Поразяващата ръка, хранен от млада индианка също като малко дете! Напуши ме смях, въпреки че се намирах в съвсем незавидно положение. Нямаше защо да се срамувам от действията й, защото съществото, което така драговолно ми оказваше помощ, не беше някоя превзета бяла лейди или сеньорита, а индианка от племето на кайовите и подобни случаи не й бяха нещо непознато.
Двамата пазачи гледаха най-сериозно как се храня. Когато погълнах и последната хапка, единият от тях счете за уместно да възнагради добрината на момичето, като се раздрънка:
— Поразяващата ръка каза, че Тъмнокосата много му харесва.
Како Ото ме погледна изпитателно. Мисля, че се изчервих също тъй силно, както и тя. После се извърна и си тръгна. Но само след няколко крачки отново се обърна към мен и попита:
— Истината ли каза този воин?
— Попита ме дали ми харесваш и му казах «да» — заявих аз, както беше в действителност.
Тя се отдалечи, а аз се загледах замислено подир нея. Късно следобед забелязах Пейн, който се шляеше между вигвамите.
— Мога ли да разговарям с онзи бледолик? — попитах пазача си.
— Да — гласеше отговорът му. — Но не бива да говорите за бягство!
— Нека червенокожият воин бъде спокоен.
Извиках на Пейн да се приближи и той се отправи към мен бавно и колебливо като човек, който не е много сигурен дали има това право, или не.
— По-смело, по-смело! — подканих го аз. — Или са ви забранили да разговаряте с мен?
— Това е против желанието на мистър Сантър — призна той.
— Вярвам ви. Страх го е, че ще ви отворя очите що за човек е той.
— Мистър Шетърхенд, вие все още се заблуждавате относно мистър Сантър.
— Не аз, ами вие!
— Той е джентълмен!
— Не сте много голям познавач на хората. Мога да ви оборя с неопровержими доказателства.
— Нямам желание да ги слушам. Просто сте настроен към него враждебно и това е.
— Вярно, и то толкова враждебно, че той има всички основания да се пази от мен.
— От вас? Хмм! Сър, не ми се сърдете, че съм толкова откровен, ала от вас никой няма нужда повече да се пази.