— Защото си мислите, че ще умра тук, така ли?
— Разбира се.
— Е да, но между мислене и действителност има голяма разлика. Колко често някои са си мислили, че ще умра, обаче все още живея. Но я ми кажете, наистина ли вярвате, че Олд Шетърхенд е такъв голям негодник, какъвто го представя Сантър?
— И вярвам, и не вярвам. Вие двамата сте врагове. Не ме засяга кой от вас има право.
— Тогава поне не беше необходимо да ме заблуждавате и лъжете на Мъгуърт Хилс, когато не ми казахте, че кайовите са наблизо. Ако бяхте почтен към мен, нямаше сега да бъда пленник.
— А вие да не би да бяхте по-откровен?
— Да не би да съм ви мамил или лъгал? — отвърнах с въпрос.
— Казахте, че името ви е Джоунс — заяви той.
— И вие го наричате измама, мистър Пейн? Това, че премълчах истинското си име и ви назовах друго, не бих могъл да нарека даже и хитрост, а беше просто чиста необходимост. Сантър е многократен убиец, невиждан измамник и страшно опасен човек. Иска да ме убие. Вие бяхте негови спътници. Е, можех ли тогава да ви кажа, кой съм и че съм се отправил към Мъгуърт Хилс?
— Хмм! — беше отговорът му.
— «Хмм» ли? Не ми се сърдете, мистър Пейн, но ако продължавате да се съмнявате дали съм прав, или не, то аз не мога да ви разбера.
— Въпреки всичко трябваше да ни кажете истината. Все пак мисля, че щяхме да ви повярваме.
— Сигурен съм, че нямаше да ми повярвате! Та нима ми вярвате сега, когато знаете, че съм Олд Шетърхенд, знаете защо бях принуден да премълча истинското си име, и което е най-важното, след като видяхте как Сантър, постъпва с мен?
— Мистър Сантър изобщо не иска да ви причини каквато и да било злина.
— Кой ви го каза?
— Самият той.
— Иска да ви заблуди. Той буквално изгаря от желание да ме убие.
— Не, не лъже.
— Виждате ли, че даже и сега сте на негова страна, а на мен изобщо не ми вярвате? Щеше да бъде напълно безсмислено да ви се доверявам на Мъгуърт Хилс. Там положих всички усилия, за да ви докажа на вас тримата, че намеренията на Сантър са нечестни.
Но вие и досега не го вярвате, даже и в случая, когато като бели би трябвало да сте задължени да помогнете на мен, пленника, който ще бъде убит от червенокожите!
— Преди малко Сантър спомена, че ще ви спаси.
— Лъжа, лъжа и пак лъжа! Виждам, че никой не може да ви убеди. Той ви е оплел в мрежите си и ще поумнеете само като си изпатите.
— И дума не може да става да си изпатим. Възможно е да се е държал иначе към вас, понеже сте го преследвали и сте искали да го убиете, но към нас се отнася почтено.
— В такъв случай все още храните надежди за златото? — попитах аз.
— Да.
— Вече ви казах, че на Мъгуърт Хилс няма злато.
— Тогава е нейде другаде.
— Къде?
— Не знаем, но ще научим.
— От кого?
— Сантър ще го открие.
— По какъв начин? Не ви ли каза?
— Не.
— Ето ви още едно доказателство, че не е откровен с вас!
— Но мистър Сантър не е в състояние да ни каже нещо, което и той самият все още не знае!
— Знае го, знае поне много добре по какъв начин ще може да открие мястото, където се намира златото в момента!
— Щом го твърдите с такава сигурност, значи го знаете и вие.
— Разбира се.
— Тогава кажете ми го!
— Няма как.
— А-а! Ето виждате ли, че и самият вие не сте откровен към нас? А как тогава да сме на ваша страна?
— Щях да бъда искрен към вас, ако можех да ви имам доверие. Нямате право да ме упреквате, понеже самите вие ме принуждавате да не споделям нищо. Ами къде се настанихте?
— Живеем заедно в една шатра, която Сантър избра за нас.
— А той остана ли при вас?
— Да.
— Къде се намира тази шатра?
— До вигвама на Пида.
— Странно! И Сантър сам я избра, така ли?
— Да. Тангуа му разреши да живее, където си поиска.
— И той си избра тъкмо шатрата до вигвама на Пида, който съвсем не е тъй благосклонен към него както Тангуа, тъй ли? Хмм! Бъдете нащрек! Много е възможно Сантър ненадейно да изчезне и да ви зареже тук. Тогава може да се очаква внезапна промяна в отношението на червенокожите към вас. Сега те ви търпят, обаче ако Сантър офейка, ще гледат на вас като на врагове. А дали…
— Heavens! — прекъсна ме той. — Ето на, видя ме, че стоя при вас!
Тъкмо в този момент измежду вигвамите се показа Сантър, съзря Пейн и бързо се приближи.
— Изглежда, че ужасно се страхувате от този тип, към когото все пак изпитвате толкова голямо доверие! — обадих се подигравателно.
— Не се страхуваме, но той не желае да идваме при вас.