— Тогава тичайте при него и го молете за извинение!
— Какво търсиш тук, Пейн? — извика Сантър още отдалече. — Кой ти каза, че е необходимо да разговаряш с този човек?
— Минавах случайно оттук и той ме заговори — извини се смъмреният Пейн.
— И дума не може да става за случайност. Тръгвай! Ще дойдеш с мен!
— Но мистър Сантър, та аз не съм дете и…
— Мълчи и тръгвай с мен! Хайде!
Сантър хвана Пейн за ръката и го дръпна след себе си. Какви ли лъжи беше надрънкал на тези трима неопитни мъже, че толкова държаха на него и допускаха по такъв начин да се отнася с тях!
От практически съображения при мен бяха поставени пазачи, които горе-долу разбираха английски. И тъй, те чуха нашият разговор, след което отново получих доказателство, че кайовите гледаха на мен с много по-голямо уважение, отколкото на Сантър. Щом Сантър и Пейн се отдалечиха, един от пазачите, с когото бях разговарял вече няколко пъти, докато другият си оставаше мълчалив, направи следната забележка:
— Тези бледолики са овце, които вървят подир вълк. Той ще ги изяде, веднага щом почувствува глад. Защо не вярват на предупрежденията на Олд Шетърхенд, който им мисли доброто?
Малко по-късно дойде Пида, за да огледа моите ремъци и същевременно да разбере дали имам да се оплача от нещо. Той посочи споменатите колове, забити в земята на четири места по четири.
— Олд Шетърхенд сигурно се е изморил, понеже от дълго време стои прав. През нощта ще лежи тук между коловете. Или може би иска отсега да легне?
— Не — отказах аз, — още мога да стоя прав.
— Тогава нека това стане след вечеря. Има ли белият ловец някое друго желание!
— Да, една молба.
— Кажи ми я! Ако мога, с удоволствие ще я изпълня.
— Искам да те предупредя да се пазиш от Сантър.
— От Сантър ли? Та той е като жалка бълха спрямо Пида, сина на вожда Тангуа!
— Много си прав. Но човек трябва да се пази и от бълхата, за да не се загнезди в дрехите му. Чух, че сега живеел до тебе.
— Да, онази шатра беше празна.
— Тогава внимавай да не влезе в твоята! Изглежда, че има такова намерение.
— Пида ще го изхвърли навън!
— Това може да стане само ако дойде открито. Ами ако се промъкне тайно, без да го забележиш?
— Пида ще го забележи.
— Даже и ако не си в шатрата?
— Тогава вътре ще е моята жена и тя ще го изгони.
— Сантър се домогва до говорящата хартия, която ти взе.
— Няма да я получи.
— Надявам се. Би ли ми разрешил още веднъж да я погледна?
— Та нали си я гледал и чел!
— Но не цялата.
— Тогава ще ти дам да я видиш цялата, но не сега, защото вече се смрачава. Рано сутринта, щом се развидели. Пида ще ти я донесе.
— Благодаря ти. И още нещо: Сантър се домогва не само до говорящата хартия, ами и до пушките ми. Те са прочути и той много иска да ги притежава. В чии ръце се намират сега?
— В моите.
— Тогава пази ги добре!
— Пушките са скътани превъзходно. Даже и посред бял ден Сантър да влезе във вигвама ми, пак не би ги видял. Увих ги в две одеяла и ги поставих под моята постеля, за да не се навлажняват. Отсега нататък те ми принадлежат. Пида ще наследи твоята слава като собственик на карабина «Хенри», а за тази цел Поразяващата ръка ще му помогне.
— С удоволствие, стига да мога.
— Внимателно огледах пушките. Мога да стрелям с мечкоубиеца, но не и с карабината «Хенри». Ще ми покажеш ли, преди да умреш, как става зареждането й?
— Да.
— Благодаря ти. Можеше и да не ми издаваш тази тайна. Ако не ми я кажеш, карабината ще бъде безполезна за мен. Но понеже въпреки всичко си съгласен да ми я издадеш, то аз ще се погрижа до започването на изтезанията ти да бъде изпълнявано всичко, каквото пожелае сърцето ти.
Той си тръгна, без да знае каква надежда ми вдъхна.
Откровено казано, бях таил надежда, че ще мога да извлека някаква полза от присъствието на Пейн, Клей и Съмър. Макар че не изпитваха някакви приятелски чувства към мен, все пак като че ли те бяха длъжни да ми съдействат според силите си. Ако действително постъпеха така, все щеше да се предложи някой удобен случай да ми помогнат да се освободя от Дървото на смъртта. Веднъж само да видех ръцете си развързани, никой повече нямаше да може да ме задържи. Но за съжаление бях принуден да се откажа от подобни мисли. Поведението на Пейн ми доказа, че не можех да разчитам на тези хора.
И тъй бях предоставен сам на себе си. Но все пак трябваше да се намери някакъв начин да се избавя от мъчителната смърт. Веднъж да видех само ръката си свободна с нож в нея! Та това не беше невъзможно дори не беше трудно. Сетих се за Тъмнокосата. Изглежда, тя ми съчувстваше, а ми беше известно колко много бледолики са успявали вече да използват подобно съчувствие, за да избягат от плен. Не си бях правил тези сметки предварително, не затова бях попитал за името й, а после я бях заговорил! Тази мисъл ми мина през ума едва сега. Във всеки случай каквото и да станеше, трябваше да избягам! Да избягам, та ако ще и в последния миг, преди да ме завържеха за кола на мъчението, да се наложеше да прибягна и до най-отчаяното средство!