И ето че Пида дойде и ме помоли да му обясня как се стреля с моята карабина «Хенри»! Не можех и да мечтая за нещо по-хубаво. Ако искаше да му покажа как се държи пушката и изобщо как се борави с нея, той трябваше да ми развърже ръцете. После бързо щях да грабна ножа от пояса му, да разрежа ремъка на краката си и щях да бъда свободен в ръка с моята карабина с двадесет и пет изстрела! Вярно, че това беше рисковано начинание. Но нима рискувах нещо повече от живота си, който сега и бездруго бе заложен на карта?
Наистина, по-добре щеше да е, ако ми се предложеше удобен случай да се измъкна чрез хитрост, без да е необходимо да се излагам на куршумите и другите оръжия на червенокожите. Но засега все още нямаше изгледи за подобен случай. Може би по-късно щеше да ми се предложи. Все още имах време.
И тъй през нощта щях да лежа вързан. Около дървото в земята бяха забити шестнадесет кола — по четири на всяка една от четирите страни. Следователно бяха достатъчни за четирима пленници, а по разположението им разбрах по какъв начин връзваха хората. След като пленникът легнеше между тях, ръцете и краката му се завързваха за отделен кол. После той оставаше да лежи с разпънати ръце и разчекнати крака в едно наистина много неудобно положение, което едва ли даваше възможност за спане, но затова пък гарантираше на индианците, че дори и да нямаше пазачи, пленникът не можеше да избяга.
Четвърта глава
На дървото на смъртта
Докато ми минаваха подобни мисли през главата, се беше смрачило и пред вигвамите започнаха да припламват огньове, на които индианките приготвяха вечерята. Тъмнокосата отново ми донесе ядене и вода. Сигурно беше придумала баща си да поиска разрешение от Тангуа. Но този път не разговаряхме. Само когато си тръгваше, аз й благодарих. После двамата ми пазачи бяха сменени с други двама индианци, които както и предишните не се държаха враждебно към мен. Попитах ги кога ще трябва да лягам между коловете, а те ми отвърнаха, че Пида щял да дойде, за да присъствува на преместването ми.
Но вместо младия вожд първо се появи друг индианец, който се приближи с бавна и горда крачка — Едно перо, бащата на Тъмнокосата. Той се спря пред мен, оглежда ме мълчаливо в продължение на около минута, а после нареди на пазачите:
— Нека моите братя се отдалечат и почакат, докато ги извикам! Искам да говоря с бледоликия.
Те се подчиниха незабавно. Следователно той трябваше да има много голям авторитет сред кайовите, макар и да не беше вожд. След като двамата си отидоха, Сус Хомаша седна пред мен и отново измина известно време, преди тържествено да подеме:
— Бледоликите живееха отвъд Голямата вода. Те имаха достатъчно земя. Но въпреки това дойдоха при нас, за да заграбят нашите планини, долини и равнини.
После той замлъкна. По индиански обичай тези негови думи представляваха увод, от който заключих, че искаше да разговаря с мен по някакъв важен въпрос. За какво ли можеше да става дума? Мисля, че се досещах. Навярно той очакваше сега отговор от мен, обаче аз не си отворих устата, тъй че след кратко мълчание продължи:
— Бледоликите бяха посрещнати гостоприемно от червенокожите мъже, но им се отплатиха за гостоприемството с кражби, разбойничества и убийства. Отново кратко мълчание.
— И в наше време единствената им цел е да ни измамят, да ни изтласкат все по-надалеч и ако това не им се удаде с хитрост, тогава използват насилие.
Пак мълчание.
— Когато някой червенокож мъж види бял, то той може да е сигурен, че пред него е застанал смъртен враг. Или може би има и такива бледолики, които не са наши врагове?
Добре разбрах към кого искаше да насочи разговора ни с тези уводни слова, а именно към моята личност, към самия мен. След като и сега не последва отговор от моя страна, той попита открито:
— Поразяващата ръка няма ли да ми отговори? Нима белите не постъпиха тъй с нас?
— Да, Едно перо има право — признах аз.
— Не са ли наши врагове?
— Ваши врагове са.
— А дали измежду тях има и такива, които не са тъй враждебно настроени към нас, както останалите?