— Поразяващата ръка иска само да ни създаде грижи около себе си, макар и да знае, че не може да избяга. Той счита, че е под достойнството му да признае, че е загубен. Обаче не може да заблуди Сус Хомаша. Ти знаеш много добре, че си осъден да умреш.
— Знам много добре, че ще избягам! — опънах се аз.
— Ще бъдеш измъчван до смърт! — увери ме той.
— Ще се измъкна!
— Всяко бягство е невъзможно, защото, ако Сус Хомаша не мислеше, че е така, сам щеше да седне тук да те пази., И тъй, няма да избягаш, но все пак съществува една възможност да се избавиш от смъртта.
— Коя е тя? — попитах аз, тъй като явно не можех да го накарам да се откаже от идеята си.
— Да се избавиш с моя помощ.
— Нямам нужда от ничия помощ!
— Ти си много по-горд, отколкото мислех. Та кой отхвърля помощ, с която би могъл да спаси живота си?
— Онзи, който не се нуждае от помощ, понеже знае как сам да се спаси.
— Гордостта ти пречи да отстъпиш, предпочиташ да умреш, отколкото да дължиш някому благодарност. Но Сус Хомаша не иска благодарност. Неговото желание е да те види свободен. Ти знаеш, че Тъмнокосата е моя дъщеря, нали?
— Да.
— Тя изпитва голямо състрадание към теб.
— Тогава Поразяващата ръка трябва да е някой достоен за оплакване и окайване човек, но не и храбър воин. Та състраданието е направо обида!
Нарочно си послужих с този не съвсем любезен израз, за да отклоня индианеца от неговия план, обаче не успях. Той ме увери с кротък глас:
— Сус Хомаша не искаше да те обиди. Како Ото е слушала много да се говори за теб, още преди да те види. Тя знае, че Олд Шетърхенд е най-великият бял воин, и има голямо желание да те спаси.
— Това показва, че Тъмнокосата има добро сърце. Но е невъзможно да ме спаси.
— Не само че е възможно, ами е даже лесно. Ти познаваш всички обичаи на червенокожите мъже, обаче, изглежда, не си запознат с този обичай. Ти ще го използваш, понеже си казал на Тъмнокосата, че ти харесва.
— Не е вярно. Не го казах на нея.
— Но тя ми го призна. Моята дъщеря никога досега не ми е казвала някоя неистина.
— Тогава има объркване на лицата. Тъмнокосата ми донесе храна. После един от пазачите ме попита дали тя ми харесва и аз казах «да». Тъй беше.
— Това е едно и също. Във всеки случай ти е харесала. А знаеш ли, че онзи, който вземе някоя дъщеря на племето за жена, бива приет в племето и става негов член?
— Знам.
— Даже и ако преди това е бил враг на племето или негов пленник?
— Да.
— И че в такъв случай се опрощава неговата вина и му се подарява животът?
— Това ми е известно.
— Уф! Тогава разбираш, какво искам да ти кажа.
— Да, разбирам те.
— Тъмнокосата ти харесва, а и ти й харесваш. Искаш ли да я вземеш за жена?
— Не.
Настъпи дълбока, потискаща тишина. Не бе очаквал такъв отговор. Аз бях осъден на смърт, а тя беше едно от най-желаните момичета, дъщеря на един от най-видните воини на племето и въпреки това се отказвах от нея! Нима беше възможно? Най-сетне той попита кратко и недружелюбно:
— Защо не?
Можех ли да му кажа истинските причини? Че един образован европеец не може да погуби цялото си бъдеще, като се ожени за червенокожо момиче? Че на такъв човек бракът с индианка не е в състояние да му предложи онова, което трябва да му предложи един брак? Че Поразяващата ръка не е от онези негодници, които си взимат червенокожа жена само за да я зарежат след време и които доста често имат даже във всяко племе друга жена? Нима можех да му назова тези, а и много други причини, проумяването на които надхвърляше възможностите на неговия интелект? Не. Трябваше да изтъкна някаква причина, която той можеше да разбере, и ето защо отвърнах:
— Моят червенокож брат казва, че считал Поразяващата ръка за велик воин. Но, изглежда, това не е вярно.
— Вярно е.
— И въпреки всичко искаш да приема моя живот от ръката на една жена? Сус Хомаша би ли постъпил така?
— Уф! — възкликна той смаяно. После замълча. Изглежда, че тази причина поне донякъде му се струваше убедителна. След малко той ме попита: — Какво е мнението на Олд Шетърхенд за Сус Хомаша?
— Сус Хомаша е велик, храбър и опитен воин, на когото племето може да разчита и в бой, и край огъня на съвещанието.
— Ти би ли искал да бъдеш мой приятел?
— С най-голяма радост!
— А какво ще кажеш за Како Ото, моята най-млада дъщеря?
— Тя е най-милото и хубаво цвете между дъщерите на кайовите.
— Достойна ли е за някой мъж?
— Всеки воин, на когото разрешиш да я вземе за жена, може да се гордее с нея.