— Значи ти не я отблъскваш, защото презираш нея или мене?
— Далеч съм от подобна мисъл! Обаче Поразяващата ръка може да защитава живота си, може да се бие за него, но не може да го приеме от ръката на жена.
— Уф, уф! — закима той.
— Нима Поразяващата ръка трябва да направи нещо, което, щом се разчуе край лагерните огньове, ще накара всеки да сбърчи пренебрежително нос?
— Не.
— Нима трябва хората да казват за Поразяващата ръка: измъкна се от смъртта и се втурна в ръцете на една хубавичка млада индианка.
— Не.
— Не е ли мой дълг да отстоявам честта и доброто си име, даже и ако заради това сам се осъждам на гибел?
— Да, твой дълг е.
— Тогава ще разбереш защо съм принуден да отвърна на предложението ти с «не». Но аз ти благодаря, благодаря също и на твоята красива дъщеря. Иска ми се да можех да ви благодаря и по някакъв друг начин, а не само с думи.
— Уф, уф, уф! Олд Шетърхенд е истински мъж. Жалко, че трябва да умре! Онова, което му предложих, беше единственото средство за неговото спасение. Но разбирам, че един храбър воин не може да го приеме. Когато го кажа на моята дъщеря, и тя няма да му се сърди.
— Да, кажи й го! Страшно много съжалявам, ако тя си помисли, че съм отхвърлил предложението ти заради самата нея.
— Сега и тя ще те обича и уважава още повече, отколкото досега, и когато се изправиш на кола на мъчението и всички други се насъберат, за да видят мъките ти, тя ще седи със забулено лице в най-отдалечения и тъмен ъгъл на своята шатра. Хау!
След като подкрепи думите си с това възклицание, той се изправи и се отдалечи, без повече да споменава, че щял да застава сам на стража край мен. Когато си отиде, пазачите отново заеха местата си.
Слава богу, че всичко мина тъй щастливо! Тази работа бе като някой подводен риф, в който надеждата ми за спасение много лесно можеше да претърпи корабокрушение, защото, ако Едно перо се превърнеше в мой враг и предизвиках жаждата му за мъст, неговата бдителност щеше да бъде за мен по-опасна от която и да било друга пречка.
Скоро след това се появи Пида и аз трябваше да легна на земята. Вързаха ме между четири кола с разперени ръце и крака, но все пак ми дадоха за възглавница едно навито на руло одеяло, а с друго ме завиха.
Веднага щом Пида си отиде, при мен се появи друг посетител, на когото се зарадвах. Беше моят вран жребец, който дотогава бе пасъл наблизо, без да се присъединява към останалите коне. След като ме подуши и гальовно потърка глава в мен, той легна наблизо. Пазачите ми не го прогониха. Та нали конят не можеше да ме развърже и отвлече.
Верността на това животно бе за мен сега от голямо значение. Ако изобщо успеех да избягам, то това щеше да стане вероятно през нощта и ако конят ми постъпваше винаги както днес, да идва вечерта при мен, тогава нямаше да бъда принуден да се задоволявам с друг непознат за мен кон, нито пък да губя време и да се излагам на опасност, докато го търся.
Моите предположения се сбъднаха — не можах да заспя. Изпънатите ми ръце и крака започнаха да ме болят и изтръпнаха. Щом задремех, веднага пак се събуждах и за мен бе цяло избавление, когато се зазори и отново ме вързаха изправен за дървото.
Ако всичко това продължаваше много нощи подред, то въпреки хубавата храна физическото ми състояние сигурно щеше да се влоши. Но нищо не можех да кажа, защото би било срам и позор за Поразяващата ръка да се оплаква от безсъние.
Бях любопитен да видя, кой ли щеше да ми донесе закуската. Дали щеше да бъде Тъмнокосата? Едва ли, понеже бях отхвърлил предложението на баща й. Но все пак тя дойде. Не каза нито дума, само в очите й прочетох тъга без никаква следа от гняв.
Когато се появи Пида, за да види как съм, научих, че с един отряд от своите воини щял да ходи на лов и да се върне чак следобед. Малко по-късно забелязах как индианците препуснаха в откритата прерия. Изминаха няколко часа и ето че между дърветата се показа Сантър. Водейки за юздите оседлания си кон и преметнал пушката си през рамо, той се насочи право към мен.
— Мистър Шетърхенд, аз също отивам на лов и считам за свой дълг да ти го съобщя — започна той. — Вероятно ще срещна нейде из прерията Пида, който е тъй благосклонен към теб, а пък мен толкоз малко може да понася.
Изглежда, че очакваше някакъв отговор, но се престорих сякаш нито съм чул, нито пък видял.
— Да не би да си оглушал, а?
Пак никакъв отговор.
— Съжалявам, че си оглушал. Жалко не само за тебе, ами и за мен!
— Изчезвай, негоднико! — изругах го аз.
— О, значи можеш да говориш, само дето не чуваш, а? Жалко, страшно жалко! Исках да те питам нещо.