Той ме погледна нахално в очите. При това лицето му имаше някакво особено, бих казал сатанинско тържествуващо изражение. Бях сигурен, че таеше нещо.
— Да, искаше ми се нещичко да те попитам — повтори той. — Мистър Шетърхенд, ще се зарадваш, ако ми чуеш въпроса.
Сантър ме погледна очаквателно, за да види дали щях да му кажа нещо. След като не продумах, той се засмя:
— Ха-ха-ха-ха, ама че сцена! Прочутият Олд Шетърхенд вързан за Дървото на смъртта, а пред него подлецът Сантър като свободен човек! Но, сър, ще последва нещо много по-хубаво. Може би ти е позната някаква гора, хмм, да, нещо като борова гора или Инделче-чил, а?
При тази дума дъхът ми почти секна. Та тя се споменаваше в завещанието на Винету! Ако погледите можеха да убиват, Сантър щеше да падне мъртъв на земята.
— Ах, той ме е зяпнал тъй, сякаш вместо очи на главата си има ками! — засмя се той. — Да, да, както съм чувал, такива гори се намирали!
— Мерзавецо, откъде си научил това име? — изскърцах със зъби.
— Откъдето съм научил и Тзе-шош. Може би я знаеш и нея?
— By Jove! Аз ще…
— Чакай малко, чакай! — прекъсна ме той. — Ами що за чудо е пък това «Деклил-то» или както се казваше там? Бих искал…
— Гад такава! — извиках, не, изкрещях, не, изревах аз. — Ти си отмъкнал листовете, които…
— Да, взех ги! — прекъсна ме той със сатанински триумфиращ кикот.
— Обрал си Пида!
— Глупости! Само прибрах онова, което си беше мое. Нима това се нарича обир? Да, листовете са в мен, заедно с опаковката и всичко останало.
— Дръжте го! Заловете го! — закрещях на пазачите, изгубил самообладание.
— Да ме задържат ли, мене! — изсмя се той и бързо се метна на седлото. — Нека се опитат!
— Не го пускайте да си отиде! — изревах аз. — Ограбил е Пида! Сантър не бива да избяга…
Думите ми бяха задушени от усилията, които положих, за да се отскубна от дървото. Сантър препусна в галоп. Пазачите ми скочиха на крака, но само се зазяпаха подир него неразбиращо, без да предприемат каквото и да било. Завещанието на Винету! Последната воля на червенокожия ми брат бе отвлечена! Крадецът вече бясно препускаше през откритата прерия и никой не си помръдваше пръста да го преследва!
Бях като умопобъркан и не преставах с всичка сила да опъвам ремъка, с който ми бяха вързани ръцете за дървото. Изобщо не помислях, че е невъзможно да бъде разкъсан, а дори и да се беше скъсал, пак нямаше да мога да се помръдна, защото краката ми също бяха вързани. Не усещах даже болките в китките на ръцете си. Дърпах, дърпах и крещях… и ето че внезапно политнах към земята с главата надолу. Ремъкът се беше скъсал.
— Уф, уф! — възкликнаха пазачите. — Олд Шетърхенд се освободи!
Те протегнаха ръце към мен, за да ме задържат.
— Пуснете ме, пуснете ме! — ревях аз. — Изобщо нямам намерение да бягам, искам само да преследвам Сантър и да го заловя!
Той обра Пида!
Виковете ми вдигнаха на крак цялото село. Всички се затичаха към мен, за да ме усмирят. Това им се удаде сравнително лесно, защото краката ми все още бяха вързани, а към мен се протегнаха десетки ръце. Но докато се видя отново със здраво вързани ръце за дървото, на мен не ми се размина без градушка от удари, а на тях без синини и цицини.
Индианците започнаха да се разтриват там, където ги бях ударил, но изобщо не изглеждаха разгневени, а само даваха израз на удивлението си, че бях разкъсал ремъка.
— Уф, уф, уф… освободил се е… просто да не повярваш! Подобни възгласи на учудване се разнасяха, а аз едва сега усетих болките в китките си. Те кървяха, защото, преди да се скъса, ремъкът се беше врязал в месата ми чак до костите.
— Какво сте се изправили тук и сте ме зяпнали! — сопнах се на индианците. — Още ли не сте разбрали какво ви казах? Сантър ограби Пида. Бързо на конете! Върнете Сантър!
Но никой не ме послуша. Бях просто извън себе си от ярост и продължих да крещя, докато най-сетне дойде един, който, изглежда, бе по-разбран от останалите. Беше Едно перо. Разбута зяпачите, пристъпи към мен и попита какво се е случило. Обясних му.
— Значи говорящата хартия принадлежи вече на Пида? — осведоми се той съвсем излишно.
— Разбира се, разбира се! Та нали и ти беше там, когато тя му бе присъдена!
— И ти си съвсем сигурен, че Сантър е избягал с нея и няма намерение да се върне?
— Да, да!
— Тогава трябва да питаме Тангуа какво да предприемем, защото той е върховен вожд.
— Питайте го, нямам нищо против, питайте го! Само не се бавете, а бързайте, бързайте!
Обаче Едно перо все още не се помръдна, понеже забеляза на земята скъсания от мен ремък, наведе се, разгледа го, поклати глава и попита стоящия най-близо до него червенокож: