— Този ремък ли е скъсал?
— Да.
— Уф, уф! Да, наистина е Поразяващата ръка! И този мъж трябва да умре! Защо не е червенокож воин, не е кайов, а е бледолик!
Едва сега той тръгна, като взе ремъка със себе си. С изключение на пазачите всички останали го последваха.
Разтреперан, целият изгарян от нетърпение, аз зачаках кога ще започне преследването на крадеца. Но нищо подобно не стана! Не след дълго спокойствието в живота на селото се възстанови. Това можеше да ме накара да полудея. Помолих пазачите ми да се осведомят какво е решението. Но те не биваше да напускат поста си. Извикаха един друг индианец. Чрез него научих, че Тангуа бил забранил преследването. Говорящата хартия нямала за тях никакво значение, понеже Пида не можел да я прочете и използва.
Можете да си представите моята възбуда, моя яд, не, по-точно казано гняв. Скърцах зъби така, че пазачите ми разтревожено вдигаха погледи към мен. Замалко пак щях да се отскубна от дървото въпреки болките, които ми причиняваха ремъците. Буквално стенех от ярост. Но какво ли можеше да ми помогне всичко това? Нищо, абсолютно нищо! Трябваше да се примиря. Най-сетне проумях този факт и се принудих да си навлека поне маската на външно спокойствие.
Изминаха около три часа, когато чух някакъв женски глас силно да вика. Преди време бях забелязал, че Тъмнокосата излезе от шатрата си и отиде нанякъде, но не й обърнах особено внимание. Ето че тя се върна тичешком, като силно крещеше, изчезна във входа на вигвама и се появи заедно с баща си, който също тъй силно викайки, се затича нанякъде с нея. Всички, които се намираха наблизо, хукнаха подир тях. Сигурно се беше случило нещо важно!
Може би имаше някаква връзка с откраднатото завещание на Винету!
Не измина много време и ето че Едно перо се появи, тичайки право към дървото, на което бях завързан. Още отдалеч ми извика:
— Поразяващата ръка разбира от всичко. Дали е и лекар?
— Да — заявих с надеждата, че ще ме отведат при някой болен, а в такъв случай трябваше да ме развържат.
— Значи можеш да лекуваш болни?
— Да.
— Но не и да връщаш живота на мъртви?
— Умрял ли е някой?
— Да, дъщеря ми.
— Дъщеря ти ли? Тъмнокосата? — попитах изплашен.
— Не, сестра й, жената на младия вожд Пида. Лежеше вързана на земята и не помръдваше. Жрецът я прегледа и каза, че е умряла, убита от Сантър, крадецът на говорящата хартия. Олд Шетърхенд ще й върне ли живота?
— Заведи ме при нея!
Веднага ме развързаха от дървото. После ми вързаха ръцете а също и краката, но така, че да можех да пристъпвам, обаче не и да избягам. Преведоха ме през селото и стигнахме до вигвама на Пида. Бях много доволен, че имах възможност да огледам тази шатра и нейното разположение, понеже в нея се намираха моите пушки. Мястото наоколо гъмжеше от червенокожи мъже, жени и деца, които почтително ми направиха път да мина.
Заедно с Едно Перо влязохме в шатрата, където Тъмнокосата и някакъв възрастен грозен тип клечаха край лежащия на земята мним труп. Този старик беше жрецът. Щом ме видяха да влизам, и двамата се надигнаха. Незабелязано погледът ми обходи помещението. Аха, ей там, вляво, се намираше моето седло заедно с одеялото, на един от страничните пръти на вигвама висяха револверите ми, а над Тях в кола бе забит ловджийският ми нож! И тези вещи бяха присвоени от собственика на шатрата. Човек лесно може да си представи радостта ми, като ги видях.
— Нека Олд Шетърхенд погледне мъртвата и види дали ще може отново да я съживи! — помоли ме Едно перо.
Веднага коленичих и с вързаните си ръце прегледах жената. Едва след известно време установих, че кръвообращението й още не беше спряло. Баща й и сестра й не откъсваха от мен изпълнените си със страх и напрежение погледи.
— Мъртва е и никой човек не може да събуди мъртвец — заяви жрецът, който не беше забелязал слабите признаци на живот в тялото на изпадналата в безсъзнание жена.
— Поразяващата ръка може — казах категорично.
— Ти можеш? Ти? — попита бързо Едно перо зарадван.
— Събуди я, о, събуди я! — замоли се Тъмнокосата, слагайки и двете си ръце на рамото ми.
— Да, мога и ще го направя — повторих аз, — но ако искаме животът й да се завърне, трябва да ме оставите при мъртвата сам.
— Значи да излезем навън, тъй ли? — попита баща й.
— Да.
— Уф! Знаеш ли какво искаш?
— Какво? — попитах аз, макар че много добре знаех.
— Тук са оръжията ти. Вземеш ли ги, ти си свободен. Ще ми обещаеш ли да не ги докосваш?