Човек лесно може да си представи, колко трудно ми беше да отговоря. С ножа можех да срежа ремъците. Вземех ли после револверите и карабината «Хенри», тогава много ми се искаше да видя безумния смелчага, който щеше да рискува да посегне на мен! Но не! В подобен случай лесно можеше да се стигне до сражение, а по възможност ми се искаше да го избегна. Освен това ми беше противно да използвам за такава цел припадъка на една жена.
Обаче още в същия миг ми дойде друга спасителна мисъл. Върху една опъната кожа, където обикновено жените работеха, видях различни инструменти като шила, игли и други подобни, между които имаше две-три малки ножчета, каквито индианките използват за разпарянето на шевове, правени с дебели здрави животински жили. Тези малки тънки остриета обикновено режат като бръснач. За да се освободя, имах нужда само от едно такова ножче. Ето защо спокойно заявих:
— Обещавам. А за да бъдете съвсем сигурни, можете да изнесете оръжията навън!
— Не, не е необходимо. Поразяващата ръка винаги държи на дадената дума. Но това не е достатъчно.
— А какво още?
— Тъй като вече се освободи от Дървото, ти би могъл да избягаш без оръжията си по някакъв друг начин. Ще ми обещаеш ли сега да не го правиш?
— Да.
— Отново да се върнеш при Дървото на смъртта и да се оставиш да те вържат на него?
— Давам ти думата си!
— Тогава излезте с мен навън! Поразяващата ръка не е лъжец като Сантър. Можем да му имаме доверие.
След като индианците напуснаха шатрата, първата ми работа беше да пъхна в левия ръкав на ризата си едно от онези ножчета. После се залових с жената.
Мъжът й бе отишъл на лов. Сантър се беше възползвал от това, за да се вмъкне при нея. Оттогава бе изминало вече доста време, а тя продължаваше да лежи в безсъзнание. Не можеше да е само припадък, причинен от уплахата, а тя беше изгубила съзнание по-някаква друга по-сериозна причина. Опипах главата й и усетих, че в областта на шева между двете теменни кости има голяма подутина. Щом я натиснах, жената издаде болезнен стон. Продължих да натискам това място, докато тя отвори очи и ме погледна отначало втренчено, но после прошепна едва чуто името ми: Олд Шетърхенд!
— Познаваш ли ме? — попитах я.
— Да.
— Ела на себе си! Недей да губиш пак съзнание, иначе ще умреш! Какво се случи?
Предупреждението ми, че е възможно да умре, има добро въздействие. Тя положи усилия да се съвземе, с моя помощ се изправи в седнало положение и сложи двете си ръце върху главата, която я болеше.
— Бях сама. Белият човек влезе и поиска амулета. Не му го дадох и той ме удари.
— Къде се намираше амулетът? Няма ли го сега?
Жената погледна към един от прътите и макар и с отпаднал глас изплашено възкликна:
— Уф! Няма го! Той го е взел! Когато ме удари, паднах в несвяст. След това вече нищо не помня.
Едва сега се сетих как днес Сантър се беше похвалил пред мен, че бил прибрал листовете заедно с опаковката и всичко останало. Следователно бе взел завещанието на Винету, поставено от Пида в торбичката му с неговия амулет. И така амулетът на младия вожд Пида бе откраднат — една почти непоправима загуба! Той трябваше да направи всичко възможно да си го възвърне.
— Имаш ли достатъчно сили, за да останеш будна? Или пак ще изпаднеш в несвяст — попитах я аз.
— Няма да припадна — заяви жената.
— # Благодаря ти! Ти ми възвърна живота.
Тогава аз станах и отметнах кожата на входа. Бащата и сестрата стояха наблизо, а по-далеч настрани бяха жителите на селото.
— Влезте! — подканих двамата. — Мъртвата оживя.
Не е необходимо да казвам каква радост предизвикаха тези думи. Бащата и дъщерята, а по-късно и всички други кайови, бяха убедени, че съм извършил истинско чудо. Нямах никакво основание да им възразявам. Наредих да й правят компреси и им показах как става това.
Колкото голяма беше радостта им, толкова голяма бе после и яростта им, предизвикана от изчезването на амулета. Съобщиха на Тангуа тази лоша вест и той най-сетне изпрати отряд воини да преследват разбойника, както и няколко вестоносци, за да търсят Пида. Едно перо отново ме отведе при Дървото на смъртта и ме завързаха за него. Той не можеше да ме нахвали и буквално преливаше от благодарност, макар и в индиански стил.
— Ще ти подготвим много по-големи изтезания на кола на мъчението, отколкото бяхме предвидили — увери ме той. — Ще страдаш като никой друг досега, за да бъдеш най-знатният и велик човек между всички бледолики във Вечните ловни полета, получили разрешение да се преселят там.