«Много благодаря», помислих си аз, но гласно казах:
— Ако веднага бяхте тръгнали да преследвате Сантър, както ви казах, щяхте да го плените. Сега обаче вероятно ще се изплъзне!
— Ще го заловим! Дирята му сигурно ще е ясна.
— Де да можех аз да тръгна по следите му!
— Ами че можеш!
— Аз? Та нали съм пленен и вързан!
— Ще те пуснем да тръгнеш с Пида, ако обещаеш, че ще се върнеш с него, за да те измъчваме. Кажи, ще го направиш ли?
— Не. Щом ще трябва да умра, тогава предпочитам да е колкото може по-скоро. Вече губя търпение.
— Да, знам, ти си герой и сега това се потвърждава, защото само един герой може да изговори такива думи. Всички ние съжаляваме, че не си кайов!
Той си отиде, а аз бях достатъчно тактичен, за да не му кажа, че неговото съжаление не намира никакъв отклик в моето сърце. Нещо повече, имах намерението още през нощта да напусна всички мои почитатели, и то без да им кажа «сбогом».
Пида бе бързо намерен и се появи в селото в галоп на гърба на кон, целият плувнал в пот. Най-напред той влезе в шатрата си, после отиде при баща си, а след това дойде при мен. Външно изглеждаше спокоен, обаче сигурно полагаше големи усилия, за да прикрие възбудата си.
— Поразяващата ръка е събудил от смъртта моята жена, която обичам, и я е върнал към живота — поде той. — Аз му благодаря. Той знае всичко, което се е случило, нали?
— Да. Как е жена ти?
— Главата я боли, но водата я облекчава. Скоро ще оздравее. Но моята душа е болна и за нея няма да се намери лек, докато не си възвърна амулета.
— Защо не ме послушахте!
— Поразяващата ръка винаги има право. Ако нашите воини поне днес се бяха вслушали в думите му и веднага бяха тръгнали да преследват бандита, то Сантър навярно щеше да бъде вече тук.
— Пида ще започне преследването, нали?
— Да. Трябва да бързам и дойдох при теб само да се сбогуваме. Ето че смъртта ти отново се отлага, въпреки че много си искал бързо да умреш, както научих от Едно перо. Налага се да чакаш, докато се върна.
— С удоволствие.
Отговорът ми бе наистина искрен, но той го възприе според своите си схващания и се опита да ме утеши:
— Не е хубаво човек да гледа толкова дълго смъртта в очите, но съм заповядал през това време да бъде направено всичко възможно, за да ти е по-леко. А ако се съгласиш с онова, което ще ти предложа, тогава ще ти стане още по-леко.
— Какво е то?
— Искаш ли да яздиш заедно с Пида?
— Да.
— Уф! Това е добре, защото в такъв случай залавянето на крадеца е съвсем сигурно. Веднага ще те развържем и ще ти дадем оръжията.
— Чакай, още не! Имам условия.
— Какви условия?
— Да тръгна с теб като свободен човек.
— Уф! Невъзможно е.
— Тогава оставам тук.
— Но ти ще си свободен, докато не сме в селото, а после ще се върнеш с мен и пак ще бъдеш наш пленник. Нищо друго не искаме от теб освен думата ти, че по пътя няма да избягаш.
— Значи ще ме вземете с вас само защото на мен не може да ми убегне никоя следа, така ли? Оставам тук. Поразяващата ръка не иска да го използват като копой.
— Няма ли да промениш решението си!
— Не.
— Помисли си добре! В такъв случай е възможно да не заловим крадеца на моя амулет.
— Би било лошо за теб. Пожелая ли да го заловя, на мен сигурно няма да се изплъзне. Но нека всеки сам си търси онова, което са му откраднали.
Той поклати неразбиращо и разочаровано глава, след което ме увери:
— Пида щеше да те вземе с удоволствие със себе си и така да ти благодари, загдето възвърна живота на жена му. Той не е виновен, че не искаш.
— Ако ти действително имаш намерение да ми благодариш, тогава можеш да ми изпълниш едно желание.
— Кажи го!
— Взех да се замислям за тримата бледолики, които дойдоха тук заедно със Сантър. Къде се намират сега?
— Все още са в шатрата си.
— Свободни ли са?
— Не. Вързани са. Те са приятели на човека, който открадна амулета на Пида.
— Но те са невинни.
— И те тъй казват, обаче Сантър е вече наш враг, а приятелите на моите врагове са мои неприятели. Ще бъдат вързани на Дървото на смъртта, за да умрат с тебе!
— Но аз те уверявам, че не са знаели абсолютно нищо за престъплението на Сантър!
— Това не ни засяга. Да се бяха вслушали в думите ти! Пида знае, че си ги предупредил.
— Нека Пида, младият, храбър и благороден вожд на кайовите, чуе какво ще му кажа: осъден съм да умра от мъчителна смърт, но не съм молил да бъда пощаден. За тях обаче те моля.
— Уф! И как гласи молбата ти?
— Пусни на свобода тримата бледолики!