— Да. Побързай, защото воините на апачите могат да изгубят търпение!
Слязохме от конете и по обичайния начин изпушихме лулата, след което наредих на Пида да стои на това място и да чака да му дам знак. После пак възседнах коня си и се отправих към апачите, междувременно осведомени от Ято Ка за нашата среща и за онова, което възнамерявах да правя. Хванали юздите на конете си, те образуваха полукръг, в който бе застанал Тил Лата, Кървавата ръка.
Добре познавах този апач. Беше много честолюбив човек, но винаги е бил благоразположен към мен, поради което разчитах, че няма да се противопостави на застъпничеството ми за Пида. Поздравих го с няколко приятелски думи и добавих:
— Поразяващата ръка идва сам, без Винету, вожда на апачите. Моите червенокожи братя ще искат да научат подробности за смъртта на този прочут воин и аз ще им разкажа всичко. Но най-напред трябва да поговорим за кайовите.
— Знам какво иска Олд Шетърхенд. Ято Ка ми го каза — отвърна Кървавата ръка.
— А какво е твоето мнение?
— Олд Шетърхенд е вожд на апачите. Те уважават волята му. Нека десетте воини на кайовите незабавно се върнат в селото си, без да остават тук ни минута повече. В такъв случай нищо няма да им се случи.
— Ами младият вожд Пида?
— Видях, че той изпуши лулата на мира с Олд Шетърхенд. Нека дойде с нас и бъде наш гост, докато желаеш ти, но после пак ще бъде наш враг.
— Добре, съгласен съм. Воините на апачите ще се върнат обратно с мен, за да заловим убиеца на Инчу чуна и неговата дъщеря. Разправим ли се с него, ще ви заведа при гроба на Винету, техния мъртъв вожд. Хау!
— Хау! — потвърди Кървавата ръка и в подкрепа на казаното ми подаде десницата си.
След това направих знак на Пида да се приближи. Той се съгласи с условията на Тил Лата и изпрати обратно своите кайови. После продължихме да яздим надолу по брега на Пекос, докато се свечери и спряхме да лагеруваме.
Понеже се намирахме на територията на апачите, можехме да запалим огън. Разположихме се около него, нахранихме се и тогава подробно разказах за смъртта на Винету. Думите ми направиха дълбоко впечатление на слушателите, които още дълго седяха безмълвни, а после започнаха взаимно да си припомнят отделни случки от живота на техния обичан и достоен за възхищение вожд. Самият аз бях изпаднал в такова настроение, сякаш току-що отново бях преживял гибелта на Винету, и дълго след като другите заспаха, не можех изобщо да мигна. Мислех си за неговото завещание и за златото, което се споменаваше в него. А после това злато ми се присъни. Беше ужасен огън. Огромни купища от блестящия метал бяха струпани на ръба на една пропаст, а Сантър с лопата го сриваше в бездната. Исках да му попреча, да спася златото и се счепках с него, обаче не успях да го надвия. Но ето че под краката ни земята се пропука. Аз отскочих назад, а Сантър заедно с всичкото злато изчезна в зейналата пропаст. Събудих се, облян в пот. Помислих си: сънищата не са нищо друго освен сапунени мехури, обаче през целия ден не успях да се освободя от чувството, че сънят ми означава нещо. А той можеше да се обясни толкова лесно!
Яздехме много бързо. По обяд направихме кратка почивка, за да не пристигнем в пуеблото твърде късно, защото Сантър сигурно никак нямаше да се бави там.
Късно следобед наближихме пуеблото. Вдясно се издигаше гробницата, построена навремето за Клеки-петра, върху която все още стърчеше нашият кръст. Вляво от нас се намираше онова място от реката, където бях принуден да плувам, за да спася живота си. (Виж «Винету» I, гл. 14 — Б. нем. изд.) Колко често бяхме стояли после тук с Винету, разговаряйки за събитията от онези дни!
След това свихме надясно в страничната долина и пред очите ни изникна пуеблото. Беше привечер и издигащите се към небето струйки дим от различните етажи показваха, че обитателите му бяха заети с приготвянето на вечерята. Забелязаха ни, но въпреки това Тил Лата сви длани около устата си и се провикна нагоре:
— Поразяващата ръка идва. Поразяващата ръка! Воини, тичайте да го посрещнете!
Тези думи предизвикаха голямо раздвижване между етажите. Спуснаха дървесните трупи, използвани като подвижни стълби, и когато скочихме от седлата и започнахме да се изкачваме по пуеблото, към нас отвсякъде се запротягаха стотици големи и малки ръце, поздравявайки ме с добре дошъл. Едно тъжно приветстване, понеже днес идвах за пръв път без Винету.
Както съм споменавал вече, пуеблото бе обитавано само от една малка част от племето. Заедно със семействата си тук живееха воини, към които Винету винаги бе хранил топли приятелски чувства. Не е трудно да се досети човек, че веднага след поздравите бях отрупан с хиляди въпроси. Обещах им, че по-късно ще им отговоря, и незабавно се осведомих: