— Инта тук ли е? Трябва да говоря с него.
— Той е в своето жилище — отговориха ми, — ще го доведем.
— Не. Той е стар и немощен, не го разкарвайте. Аз ще отида при него.
Заедно с Пида ме отведоха в малко помещение, изсечено в скалите, където седеше старецът. Щом ме видя, той се стресна, но веднага лицето му просия от радост и започна да ми държи дълга реч, но аз го прекъснах с въпроса:
— Ще те изслушам по-късно. Вчера идвал ли е при теб някакъв непознат бледолик?
— Да — отвърна Инта.
— Спомена ли името си?
— Не. Обясни ми, че Винету му бил забранил да го казва.
— Колко време остана Тук?
— Приблизително времето, което бледоликите наричат един час.
— Искаше да говори с теб, нали?
— Да, доведоха го при мен и той ми показа върху някаква кожа тотема на Винету, чиято последна воля трябвало да изпълни.
— Какво искаше от теб?
— Да му опиша езерото, наречено навремето от вас Деклил-то.
— И ти направи ли го?
— Нямаше как, нали беше заповед на Винету! Описах му пътя дотам, а и околността на Деклил-то.
— Боровата гора, скалата и водопада?
— Всичко.
— А също и пътя нагоре през надвисналата скала?
— И него. Душата ми се радваше, че можех да говоря за местата, където съм бил някога заедно с Поразяващата ръка и Винету, вожда на апачите, който ни напусна и отиде във Вечните ловни полета. Скоро ще се видя с него там.
Старецът не можеше да бъде упрекнат в нищо, той бе проявил само необходимата почит към тотема на любимия си вожд и беше постъпил според повелята му. Зададох му още един въпрос:
— А беше ли изтощен конят на бледоликия?
— Никак. Когато си тръгна, бе толкова свеж, сякаш беше отпочивал дълго.
— Бледоликият яде ли тук?
— Да, но малко, понеже нямаше време. Попита дали имаме влакна за фитил за взривяване.
— А-а! И дадохте ли му?
— Да.
— За какво му трябваше фитил?
— Не ни каза. Накара ни да му дадем и барут, даже твърде много барут.
— За стреляне?
— Не. За да взриви някакви скали и да си проправи път.
— Видя ли къде прибра тотема?
— В една свещена торбичка на амулет. Това ме учуди, понеже знам, че бледоликите нямат амулети.
— Уф — възкликна застаналият до мен Пида. — Торбичката е все още у него! Това е моят амулет, който той ми открадна.
— Откраднал ли го е? — попита Инта смаяно. — Та този човек крадец ли е?
— Той е нещо по-лошо от крадец — отвърнах аз.
— Но нали притежава тотема на Винету?
— И него открадна! Той е Сантър, който уби Инчу чуна и Ншо-чи.
Старецът замръзна като статуя. Оставихме го сам да се справи с уплахата си и си тръгнахме.
И тъй, ние не само че не бяхме успели да догоним Сантър, но не бяхме наваксали даже и малка част от преднината му. Това беше неприятен факт и ето защо Кървавата ръка предложи:
— Изобщо няма да се бавим тук, а незабавно тръгваме. Може би по този начин все пак ще го настигнем, преди да се добере до Тъмната вода.
— Мислиш ли, че ще можем да се справим без никаква почивка? — попитах аз. — Вярно, има луна и бихме могли да яздим и през нощта.
— Тил Лата няма нужда от почивка!
— А Пида?
— Пида няма да намери покой, преди да си е възвърнал амулета.
— Добре, тогава да ядем и после да вземем нови коне. Моят вран жребец ще остане тук. И мен не ме свърта на едно място. Щом Сантър е поискал да му дадат барут и фитил, това показва, че той мисли да взривява, а така може да унищожи всичко. Трябва да побързаме.
Разбира се, че обитателите на пуеблото ни молеха най-настойчиво да останем. Искаха да им разказвам за Винету, за последните ни преживявания и за неговата смърт. Но аз им обещах, че скоро ще се върна. Видяха се принудени да се задоволят с обещанието ми. Само два часа след пристигането ни в пуеблото Тил Лата, Пида и аз, придружени от двадесет апачи, отново потеглихме на път, яхнали добре отпочинали коне и богато запасени с нови провизии. Тил Лата бе настоял за такъв голям брой придружители, въпреки че не ни бе необходима подобна охрана, защото земите, през които минавахме, бяха собственост на сродните с апачите мимбреньоси, от чиято страна не очаквахме никакви враждебни действия.
За да изминем разстоянието между пуеблото и езерото Тъмната вода, трябваше да преодолеем около седемстотин километра, като на всичко отгоре последната част от пътя ни преминаваше през много труден скалист терен. Ако допуснехме, че на ден ще изминаваме средно по около петдесет километра, което е твърде много, пак щяха да са ни необходими цели две седмици, за да се доберем до целта.