При други обстоятелства, или ако бях новак, сигурно ездачът и конят му щяха да ме накарат да се разсмея, но въпреки странната си външност този човек ми приличаше на един от онези уестмани, които първо трябва да опознаеш, за да можеш да разбереш какво струват. Навярно той нямаше никаква представа, че четирима от най-страшните неприятели на прерийните ловци са по петите му, иначе не би следвал своя път тъй бавно и безгрижно, или поне би се озъртал назад от време на време.
Ето че вече се приближи на стотина крачки и се натъкна на моите следи. Не мога да кажа кой ги забеляза пръв — той или неговият кон, но ясно видях как кобилата му сама се спря, сведе още по-ниско глава към земята, погледна под око отпечатъците от копитата на моя мустанг и размаха дългите си уши тъй оживено нагоре-надолу и напред и назад, че изглеждаше, сякаш нечия невидима ръка се опитваше с въртене да ги откъсне от главата й. Ездачът се канеше да слезе на земята, за да огледа подробно дирята. Така той ненужно щеше да изгуби ценно време и затова моят вик го изпревари:
— Хей, човече! Остани си на седлото и се приближи още малко!
Бях променил положението си така, че да може да ме види. Кобилата му незабавно вдигна глава и наостри напред уши, сякаш искаше да подхване като топка подвикнатите от мен думи, а в същото време енергично размаха късото голо чуканче на опашката си.
— Ей, сър — отвърна той, — Друг път внимавай с гласа си и не реви тъй силно! Човек никога не знае дали нейде по тази хубава ливада няма нечии уши, които не е необходимо да ни чуят! Ела, Тони!
В отговор на подканата му кобилата размърда неимоверно дългите си крака и после сама се спря при моя мустанг. Хвърли му надменен и злобен поглед, а след това извърна към него онази част от тялото си, която обикновено при корабите се нарича кърма. Навярно тя бе от онези ездитни животни, срещащи се съвсем не толкова рядко в прерията, които живеят само за своя господар, а към всеки друг се показват толкова опърничави, че са направо неизползваеми.
— Много добре знам колко високо да говоря! — отвърнах му аз. — Откъде идваш, сър, и накъде си тръгнал?
— Това хич не те засяга! — каза ми той.
— Мислиш ли? Не си прекалено учтив. Още отсега с чиста съвест мога да ти издам свидетелство за нелюбезност, макар че сме разменили едва по няколко думи. Но ще ти призная искрено, че когато попитам нещо, съм свикнал да получавам отговор.
— Хмм, тъй. Имаш вид на много знатен джентълмен — рече той, като ми отправи презрителен поглед. — Затова веднага ще ти дам желаните сведения!
Той посочи с ръка назад, а после и напред.
— Идвам оттам и отивам натам.
Човекът започваше да ми харесва. Несъмнено той ме считаше за някой ловец-любител, отделил се от своята компания. Истинският уестман пет пари не дава за външността си и таи открита неприязън към всичко, което се поддържа. Който се скита дълги години из Дивия Запад, няма дрехи като за пред светско общество и щом види някой чисто и спретнато облечен човек, го смята за грийнхорн, когото не го бива за нищо свястно. На север във форт Рандъл си бях купил нови дрехи, а и от край време съм свикнал да държа оръжията си излъскани — две обстоятелства, които трудно можеха да ме препоръчат в очите на един ловец от саваната. Затова и не се разсърдих на непознатото човече заради нелюбезното му държане, а посочих също като него напред с ръка и казах: