— Ще го заловим, Чарли, ще го заловим и след това ще разберем къде е отишло всичко останало!
— Не започвай отново да крещиш, Бърнард! — напомних му аз. — Вярно, че сме на няколко конски дължини пред тях, обаче тук, в Запада, човек трябва много да внимава дори и за най-обикновените неща.
— А ти действително ли ще ми предоставиш скъпоценностите без никакво условие, без каквато и да било претенция?
— Разбира се, та нали са твои!
— Чарли, ти си… ама не… — Той бръкна в торбичката и измъкна един от по-едрите камъни. — Направи ми услугата да вземеш този камък като спомен от мен!
— Pshaw! Няма да се съглася, Бърнард! Ти нямаш право да ги подаряваш, понеже те не са само твоя собственост, ами и на твоя брат.
— Алън ще одобри постъпката ми!
— Възможно е, да, дори съм убеден в това. Но не забравяй, че тези скъпоценни камъни все още далеч не са всичко, каквото сте загубили! И тъй, запази си диамантите, а когато се разделяме, ще ми дадеш нещо друго, което няма да ти струва нищо, но въпреки това за мен ще бъде скъп спомен! А сега продължавай да яздиш в тази посока. Аз ще изчакам Марк!
С тези думи го оставих насаме с неговото щастие и се спрях, за да пропусна отряда покрай мен, докато Безухия ме застигне.
— Чарли, какво толкоз важно имаше да обсъждаш там отпред? — попита ме той. — Сякохте въздуха с ръце тъй, че изглеждаше например, сякаш се каните да играете балет върху конете.
— Знаеш ли кой е убиецът на бащата на Бърнард? — запитах го на свой ред.
— Е? Кой? Да не би да си го открил?
— Да.
— Well done ((англ.) — Браво, чудесно! — Б. пр.)! Ти си човек, който винаги успява. Ако някой друг с години напразно се мъчи да постигне, да се докопа до нещо, то ти насън протягаш ръка във въздуха и току-виж, че то ти е в ръката. Е, Кой е? Надявам се, че не бъркаш.
— Фред Морган.
— Фред Морган — той ли? Чарли, ще ти повярвам всичко друго, само това не. Морган е един мерзавец сред уестманите, но той не отива на изток.
— Твоя работа. Но скъпоценните камъни принадлежат на Маршъл. Вече му ги дадох.
— Хмм, щом си го сторил, значи трябва да си напълно убеден, че са негови. Нещастният момък сигурно ще се радва. Сега имаме още една причина да си поговорим с Фред Морган насаме. Надявам се скоро да имам възможност да направя неговата резка.
— А когато го намерим и си разчистим сметките, после какво ще правиш?
— Какво ще правя после ли? Хмм, само заради него тръгнах на юг и щях да го преследвам до Мексико, Бразилия и чак до Огнена земя. Но намеря ли го тук, после ще ми е все едно накъде ще тръгна. Може би ще ми се прииска например да се прехвърля с коня си отвъд, в добрата стара Калифорния, където, казват, имало толкова чудесни приключения.
— В такъв случай ще останем заедно. Имам още няколко месеца свободно време и не ми се иска да оставям добрия Бърнард да предприема сам това дълго и опасно пътуване.
— Well, тогава се споразумяхме. Само най-напред се погрижи да се отървем щастливо от тези пясъци и от това общество! То все по-малко ми харесва, а пък физиономията на онзи Мъркрофт ми е дяволски противна. Той има типично лице на мошеник и ми се струва, че съм го виждал вече някъде, където се е вършило някакво злосторничество.
— И аз имам същото чувство. Може би ще успея да си спомня къде съм го срещал.
Без някакви по-особени случки продължихме ездата до вечерта, след което спряхме, погрижихме се за конете си, хапнахме малко твърдо сушено месо и легнахме да спим. За през нощта пленниците бяха вързани, а постът имаше грижата да внимава да не би да се освободят. Щом се зазори, продължихме пътя си, а по обяд забелязахме, че земята започна да става по-плодородна. Кактусите, които срещахме, станаха по-сочни и вече тук-там в пясъка се показваше по някое стръкче или кичурче жълто-зелена тревица, която конете ни стръвно изяждаха. Постепенно стръкчетата и кичурчетата се сляха и пустинята се превърна в тревиста равнина. Трябваше да слезем от седлата, за да могат животните ни да задоволят глада си. С истинско настървение те се нахвърлиха на свежата зеленина, за която отдавна копнееха. Но не биваше да им позволяваме да прекаляват. Ето защо ги завързахме с ласата за колчета, та да могат да пасат само в определен периметър. Вече бяхме сигурни, че скоро ще намерим и вода, тъй че не бяхме много пестеливи с остатъка от нашите запаси.
Как се радвахме само, че най-сетне страшната пустиня бе останала зад гърба ни! Уилямс се приближи до мен.
— Сър, сега вярваш ли, че казах истината?
— Да.