Побиха ме тръпки на ужас само като си помислих колко ли нещастни златотърсачи е трябвало да се простят с живота си, за да бъде събрано такова количество злато, заслужаващо напълно да бъде наричано «deadly dust».
Завръщащите се дигъри ((англ.) — копачи, миньори, златотърсачи — Б. пр.) взимат със себе си само малко количество злато при напускането на мините, а по-голямата част от придобития благороден метал превръщат в книжни пари или ценни книжа. Несъмнено убитите са носели у себе си такива книжа. Къде ли се намираха те?
— А къде са парите и ценните книжа, които сте ограбили от хората? — попитах Хоблин.
— В едно скривалище далеч оттук. Капитанът не искаше да държи тези суми тук, понеже няма доверие на някои членове от бандата.
— Значи само той знае мястото на скривалището, така ли?
— Само той и лейтенантът.
— Кой е вашият лейтенант?
— Патрик Морган.
През ума ми светкавично премина една мисъл. «Във всички случаи ще станем богати», беше писал този човек на баща си. Да не би да кроеше някаква измяна спрямо другарите си?
— Нямаш ли никаква представа къде горе-долу би могло да се намира това скривалище? — продължих да разпитвам.
— Не съм съвсем сигурен, но, изглежда, капитанът няма доверие на лейтенанта. Днес Патрик Морган, придружаван от още един човек, потегли към Рио Пеняско, а утре аз трябваше да тръгна подир него с двама души, за да го наблюдавам.
— Аха! Капитанът ти е казал името на някаква местност и подробно ти я е описал, нали?
Стейкманът смутено замълча.
— Отговаряй! Мълчиш ли, все едно че си мъртъв. Но ако си искрен, ще можеш да разчиташ на снизхождение, макар че вие всичките сте заслужили въжето.
— Правилно се досещате, сър! — призна Хоблин.
— И коя е тази местност?
— Оттук трябваше веднага да отида там и да застрелям лейтенанта ако се приближи до нея. Представлява малка долина и ми е добре известна, понеже веднъж съм бил там. Но описанието няма да ви свърши никаква работа, защото въпреки всичко няма да я намерите.
— А капитанът само долината ли ти спомена, или изрично ти назова някое точно определено място?
— Той никога няма да ми издаде това място. Заповедта му гласеше да се скрия и да изпратя един куршум на лейтенанта, ако влезе в долината.
— Добре! Ще ти подаря живота, но при условие, че ни заведеш в тази долина — реших аз.
— Ще направя каквото искате.
— Обаче запомни, че си загубен, ако се опиташ да ни измамиш! Ще яздиш с нас като пленник.
— Well — обади се Марк, — значи тук приключихме вече с нашето издирване. Ами сега?
— Ще вземем златото и всичко друго, което можем да използваме: оръжия, муниции, тютюн и храна, а също и някои дреболии като подаръци за индианците, в случаи че се срещнем с някое племе. Хайде, избирайте си! Междувременно ще огледам конете.
Намерих четири яки мичигански коня, които бяха много подходящи за носене на товари. Освен тях още три мустанга заслужаваше да бъдат взети. Бяха по-добри от животните на Бърнард и Цезар. Двата коня можеха да бъдат разменени, а третия определих за Хоблин.
Сред складираните стоки имаше и товарни седла от онзи тип, който носят мулетата. На всеки от мичиганските коне поставих по едно такова седло. После опаковахме в одеяла всичко, каквото мислехме да вземем с нас. Направихме осем денка, от които натоварихме по два на кон. Останалите предмети струпахме на голям куп, като в подножието му оставихме барута, който не можехме да вземем, както и всички лесно запалими неща.
— Какво ще правим с другите коне? — попита Марк.
— Цезар ще ги развърже и ще ги разпръсне из прерията. Наистина, това не е много разумно, обаче нямам никакво желание да ги избием. Поведи хората покрай храсталака в западна посока! Аз ще остана, за да запаля кладата.
— Защо не го направиш веднага? — попита ме Маршъл.
— Огънят ще се вижда отдалеч. Щом не ни заварят в нашия лагер, стейкманите сигурно ще се завърнат, колкото им е възможно по-бързо, и въпреки тъмнината биха могли да ни спипат. Следователно ще е по-добре да ви оставя първо да изминете достатъчно разстояние, а после с бърза езда да ви догоня.
— Well, прав си, Чарли. И тъй, напред, момчета! — нареди Марк.
Повеждайки за юздите един от товарните коне, той закрачи начело. Останалите трима го последваха — Цезар, завързаният на своя кон Хоблин и Маршъл, застанал на края на малкия керван. Аз останах с коня си и зачаках. Стъпките на моите спътници заглъхнаха. Тъй измина повече от четвърт час и аз не биваше да се бавя повече, защото стейкманите можеха да се върнат и да ме изненадат. Ето защо отново влязох в скривалището, за да запаля натрупаните вещи.