С тези думи напуснах нашето скривалище и се втурнах между дърветата с най-голямата бързина, каквато ми позволяваше гората, без да излизам от нея, право надолу към едно място, откъдето пред карабината ми се откриваше онази част на брега, от която индианците отново бяха хвърлили във водата въпросния предмет. Обаче все още не бях стигнал до споменатото място, когато капитанът вдигна пушката си и стреля във водата. Бях сигурен, че не е улучил. Знаех колко сръчно и бързо се гмуркаше Винету. И действително не минаха и пет секунди и го видях как изскача от водата с пъргавината на риба, как се изкатерва по брега и връхлита върху капитана. В този момент Кончес вдигна карабината си. Винету изостави капитана, извърна се светкавично, хвърли се към Кончес и изби нагоре цевта й тъкмо в момента, когато той натискаше спусъка. Куршумът отлетя във въздуха. Винету изтръгна пушката от ръцете му, хвана я за цевта, за да я използува като боздуган, и съвсем навреме направи голям скок встрани, понеже капитанът бе вече замахнал, за да му нанесе изотзад удар с приклада.
Но тъкмо когато Винету се накани едновременно да нападне и двамата, нейде по-надолу по течението на реката проехтяха силни крясъци. Значи, и моето второ предположение се сбъдваше — команчите не бяха стигнали много надалеч и бяха дочули изстрела на капитана. Връщаха се в галоп.
Щом ги забеляза, Винету веднага изби от ръката на капитана неговата карабина, която за щастие бе едноцевна, запрати я надалеч във водата и побягна нагоре по реката с такива скокове, сякаш беше някоя подгонена пантера.
Знаех, че по този начин той можеше да се състезава цели десет минути с най-бързия бегач. Беше ме учил на тези скокове, с които не тичаш както обикновено, а просто се изхвърляш във въздуха с широки крачки, прехвърляйки по-голямата част от тежестта на тялото върху един и същ крак, който ти служи като пружина, а след време, когато този крак се измори и започне да трепери, тежестта се прехвърля на другия. Винету не се нуждаеше и от десет минути, за да се добере до дрехите си, а после несъмнено щеше да бъде толкова разумен да продължи да бяга нагоре по реката, преди да свърне в гората и под прикритието й да се върне при нас.
Затичах се колкото ми бе възможно по-бързо към нашето скривалище.
— Веднага ставайте! Трябва да бягаме!
— By Jove ((англ.) — За бога! — Б. пр.)! А накъде например? — попита Марк. — Ей оттам идват команчите. И двамата бели са с тях.
— Имаме късмет! Те ще прелетят покрай нас и там горе ще си имат достатъчно работа, докато открият следите на Винету. Бързо, откарайте конете към края на гората! Преминат ли червенокожите, ще препуснете надолу по реката, и то по техните собствени следи, за да не успеят после да различат вашите. Аз оставам тук, за да прикривам отстъплението и да изчакам апача.
— Ти самичък? — попита Марк.
— Да — отвърнах аз, отправяйки скришом многозначителен поглед към Хоблин, на когото все още не можехме да имаме доверие. — Другите не са достатъчно опитни. Трябва да ги поверя на теб!
— Well, тогава напред!
Команчите отминаха.
И действително току-що бе префучал и последният червенокож покрай нас. Врязалата се напред гора се намираше между тях и нас, така че не можехме да бъдем забелязани. Марк и останалите потеглиха, а в същото време, доколкото бе възможно, аз се залових да заличавам нашите следи. Тъкмо когато бях вече привършил, в храсталака се разнесе шумолене и Винету изникна пред мен.
— Уф! Команчите търсят дирята на апача. Къде са спътниците на моя бял брат?
— Вече тръгнаха.
— Мислите на моя брат са винаги мъдри. Нека не караме бледоликите дълго да ни чакат!
Той облече бързо дрехите си, които бе държал до този момент в ръка, и после изведе коня си на открито. Един поглед към горната част на долината ме убеди, че засега команчите все още не ни застрашаваха. Ето защо, без да бързам, му зададох въпроса:
— Какво намери моят червенокож брат в Пекос?
— Трупа на бледоликия. Днес Винету на два пъти постъпи като момче, което не може да мисли. Но той ще поеме последиците върху себе си, а неговите братя ще му простят!
Тези думи съдържаха едно признание, което гордият апач без съмнение нямаше да направи пред никого освен пред мене. Отговорът ми остана спестен, понеже в същия миг Винету вече препускаше на гърба на кафявия си жребец като вихрушка, тъй че трябваше незабавно да го последвам с моя мустанг.
Шеста глава
Един поглед в «Мрачните и кървави поля»
Нашите хора се бяха спрели да ни изчакат там, където пътят ни водеше надясно в планините и следователно се отделяше от следите на команчите. Марк беше слязъл на земята и подпомогнат от останалите, увиваше копитата на конете. За тази цел трябваше да бъдат нарязани няколко от одеялата, взети от тайния склад на стейкманите. После продължихме навътре в клисурата. Винету ни следваше пеша, за да заличава дирите, които евентуално щяхме да оставим.