— Какво има, Цезар?
— Масса дойдат бързо, помогнат беден Цезар! О, не, не идват ами отидат доведат всички, съвсем много хора, за да умъртвят чудовище!
Не стана нужда да питам за какво чудовище се отнасяше, понеже тъкмо в този момент го видях да се измъква измежду храсталаците. Беше сива мечка, един от онези миловидни екземпляри, които уестманът нарича гризли.
Чувал съм в дивата пустиня лъвът да издава звуците, получили от арабите името «рад» — гръмотевица. Чувал съм как реве бенгалският тигър и макар че тогава ръката ми не е имала правото да трепери, сърцето ми е забивало неспокойно. Но всичко това не може да бъде сравнено с дълбокото, дрезгаво, злобно и демонично ръмжене на сивата мечка. То просто те пронизва до мозъка на костите и предизвиква дори у смелчаците проявяването на такова усещане, сякаш зъбите им са станали «по-бързи». И това «трепетно» чувство завладява не само зъбите ами и цялото тяло.
Щом се приближи на около седем-осем крачки от мен, мечката се изправи на задните си крака и разтвори пастта си. Тя или аз — един от двама ни трябваше да умре. Карабината се намираше вече в ръцете ми, прицелих се в слепоочието на животното и натиснах спусъка. В следващия миг насочих оръжието към сърцето и изстрелях и втората цев. Захвърлих мечкоубиеца, извадих ножа и отскочих настрани, за да мога по-добре да нанеса удара. Огромното животно продължаваше да крачи право към мен, сякаш двата куршума бяха прелетели покрай него — две… три… пет.. шест крачки и тъкмо вече замахвах с ножа, когато мечката отпусна вдигнатите си предни лапи, изръмжа почти плачейки, остана неподвижна близо цяла минута, а после рухна на земята, сякаш бе получила мощен удар с боздуган. Единият от куршумите бе попаднал в мозъка й, а другият бе пронизал сърцето, с други думи, и двата я бяха ранили смъртоносно. При тези обстоятелства някоя пантера или пък ягуар щеше само да потрепне, както правят котките, и да остане на място. Но моята гризли спокойно бе продължила да върви — само още две крачки и щях да бъда загубен, ако ножът ми не улучеше точно сърцето й.
— О-о, а-а, хубаво, добре! — възкликна Цезар от дървото. — Масса, мечка наистина ли мъртъв?
— Да. Слизай!
— Ама съвсем ли сигурно мъртъв, масса? Не изяде ли негър Цезар?
— Съвсем мъртва е.
Цезар се спусна на земята със същата бързина, с която се беше покатерил. Обаче когато се приближи, позабави крачка. Най-предпазливо аз се наведох над животното и на два пъти забих ножа си между второто и третото ребро.
— О.-о, а-а, голям мечка, сме повече голям отколкот цял Цезар? Може Цезар яде мечка?
— Да. Лапите и бутовете и са много вкусни.
— О-о, масса дадат Цезар и лапи, и бутове, понеже негър Цезар обича съвсем твърде много яде вкусно!
— Ще си получиш твоя дял както всички останали. Но я ме почакай тук за малко, веднага се връщам!
— Цезар чакат тук? О-о, ами ако мечка отново оживеят?
— Тогава пак ще се метнеш на дървото.
— Щом масса сега тръгват, то по-добре Цезар веднага се метне на дърво.
И действително още в следващия миг той отново се намери горе, яхнал един клон. Добрият Цезар не беше страхливец, срещу врагове от човешкия род се държеше много храбро, обаче за пръв път се срещаше с гризли, тъй че не можех да му се сърдя заради неговата мъдра предпазливост.
Първо претърсих околността, за да разбера дали имах работа с една-единствена мечка, или пък с цяло семейство. Обаче открих дирите само на това животно, тъй че можех да бъда спокоен. Впрочем ние с Цезар не останахме дълго време сами. Моите спътници чули изстрелите и понеже не знаели с кого си имам работа, веднага се втурнали към мястото, откъдето се разнесли гърмежите.
Всички заявиха, че мечката е от най-големите, каквито са виждали дотогава. Винету ми помогна да одера кожата на животното и да отрежем най-хубавите парчета месо заедно с връхчетата на ушите и ноктите като символ на победата. Всичко останало покрихме с клони, камъни, пръст и мъх по такъв начин, че се надявахме да не привлече нито един лешояд, който много лесно би могъл да ни издаде.
Апачът беше намерил вече на отсрещната страна скривалище за нас и за конете ни. Отидохме там. Тъй като все още бе светло, можехме да рискуваме да запалим огън и да опечем сочните мечи лапи. И те наистина станаха превъзходни.
Когато се стъмни, определихме кой кога щеше да стои на пост, а после се загърнахме в одеялата си и се приготвихме да спим. Сънят ни не беше смутен от нищо, а дори и по-голямата част от предиобеда измина без вниманието ни да бъде привлечено от каквото и да било.
При изхода на клисурата бяхме поставили Стража. Към обяд с тази задача бе натоварен Марк. Не бе изминало много време, откакто той смени предишния пост, и ето че го видяхме да се връща.