— Идват! — съобщи той.
— Кои? — попитах го.
— Ами все още не мога например да ти кажа съвсем точно, понеже са доста надалеч.
— Колко са?
— Двама, на коне.
— Да ги видим!
Завтекох се към споменатото място и с помощта на далекогледа си различих двамата Моргановци, които трябваше да яздят още петнадесетина минути, за да достигнат клисурата. Още вчера старателно бяхме заличили всички наши следи и понеже превъзхождахме по численост двамата, съвсем спокойно можехме да изчакаме приближаването им.
Тъкмо се канех да се върна при спътниците си заедно с Марк, който ме бе последвал, когато нейде над нас из храсталаците се разнесе пращене. Нима пак беше някоя мечка? След като се вслушах по-внимателно, се убедих, че несъмнено отгоре се приближаваха към нас две същества.
— Zounds, Чарли, кой ли може да е?
— Ей сега ще разберем. Бързо, между храстите! Свряхме се в гъсталака така, че клоните му изцяло ни скриваха, обаче самите ние бяхме в пълна готовност за отбрана, в случаи че наистина ставаше въпрос за диви животни. Няколко минути по-късно видяхме, че си нямахме работа с дивеч, ами с двама мъже, които теглеха зад себе си своите коне за юздите. И тези двама души бяха… капитанът и Кончес. Жребците им изглеждаха твърде изтощени, а и цялата външност на двамата ездачи показваше, че са имали зад гърба си тежко пътуване.
Спряха се близо до нашето скривалище. От това място околността се откриваше пред очите ни доста надалеч.
— Най-сетне! — обади се капитанът с въздишка на облекчение. — Това беше такава езда, каквато скоро не би ми се искало отново да преживявам. Но пристигаме навреме. Все още никой не е бил тук.
— По какво съдиш, капитане? — осведоми се Кончес.
— Скривалището ми е още недокоснато. Значи сме изпреварили двамата Морган. А как ли пък би попаднал някой друг тъкмо в тази усамотена местност?
— Вероятно имаш право. Значи не мислиш повече за Безухия и Поразяващата ръка?
— Не, защото, ако бяха тръгнали по петите на двамата Морган, непременно биха се натъкнали на команчите и в такъв случай сигурно щеше да им се изпари желанието да продължат по-нататък.
— Но кой ли беше онзи гол индианец в Рио Пекос и откъде ли се беше взел трупът на белия във водата?
— Вече не ни засяга. Никой не може да ни напакости, защото команчите се намират между нас и всички онези, които евентуално биха си наумили да ни преследват.
— Значи ти наистина мислиш, че без съмнение всички червенокожи са останали зад нас?
— Толкова съм сигурен, колкото съм сигурен, че те виждам пред себе си. Ако онзи индианец е бил техен враг, те са го пречукали, но това не ми се вярва, защото никой апач не би се осмелил да дойде дотук. После са тръгнали подир нас. Нали трябваше страшно много да бързаме, а по този начин оставихме такава ясна следа, каквато може да направи само някое стадо бизони.
— Ами ако ни намерят тук?
— Няма значение. Нали сме приятели. Най-много да се учудят, че не сме отишли при тях веднага, но аз ще им разясня нашето поведение, като им разкажа за лейтенанта, който… caraja, нека ме обесят, ако той вече не идва насам!
— Патрик заедно с баща си!
— Добре, най-сетне го спипахме, сега ще разбере какво означава да измамиш капитана си и неговите другари!
— Идват сами и това е само по себе си доказателство, че команчите са по петите ни. Но, капитане, нима наистина ще изровиш съкровището днес, пред очите ми?
— Да.
— За кого ще бъде то?
— За нас.
— За нас? Какво имаш предвид? «За нас» може да означава за цялата банда, а може да означава и за нас двамата.
— А ти кое би предпочел?
— По-лесно е да си го мислиш, отколкото да го кажеш, капитане, обаче, ако си припомниш само какво е сегашното положение в нашето hide-spot, вероятно ще се съгласиш, че е по-добре изобщо да не се връщаме там. След като човек дълго време се е мъчил и трепал, то сърцето му започва да копнее за спокойствие и удобства и ми се струва, че онова, от което се нуждаеш за тази цел, се намира тук, в твоето скривалище, в предостатъчно количество, в такова количество, че би останало нещичко и за мен.
— Говориш като по книга и не мога да не ти дам право — кимна капитанът. — Обаче сега преди всичко трябва да свием сармите на тези двама негодници. Ела да продължим нагоре! Знам едно място, по-хубаво от което не бихме могли да намерим, а и скривалището е съвсем наблизо.
Дали нищо неподозиращият капитан нямаше предвид мястото, където се бяха разположили нашите? Двамата закрачиха заедно с конете си в тази посока и ние ги последвахме. Те бяха тъй безгрижни и невнимателни, че не забелязаха дори отпечатъците, оставени от мен и Марк. Но наистина, човек трябваше да има остро зрение, за да ги открие.