— Не мърдайте! Всеки опит да направите и една крачка напред може да ви струва живота! — заявих им аз.
— Ти кой си? — запита Фред Морган.
— Попитай тъй наречения мистър Мъркрофт, твоя син!
— Кой ви дава правото да ни нападате?
— Ние самите, също както и ти сам си си дал правото да нападаш други хора, например мистър Маршъл в Луисвил, по-късно влака, а пък преди повечко време и фермата на някой си Марк Джорокс, застанал тук пред тебе. А сега бъдете тъй любезни да легнете на земята!
— Няма да го бъде!
— Щом ви назова нашите имена, ще се подчините въпреки всичко. Тук е застанал Винету, вождът на апачите. Този човек е Безухия, някогашния Марк Джорокс, а сигурно синът ти вече ти е казал кой съм аз. Ще броя до три. Ако дотогава не сте легнали на земята, ще умрете. Едно… две…
Мерзавците се подчиниха със скърцащи зъби и свити юмруци.
— Цезар, вържи ги!
— Цезар ще вържат много хубав, съвсем здрав, масса! — обади се чернокожият и направи всичко възможно, за да изпълни своето обещание.
До този момент Бърнард беше стоял при другите пленници. Сега негърът го смени и той се приближи. Щом го зърна, Фред Морган опули очи, сякаш виждаше призрак.
— Маршъл!
Бърнард му хвърли кратък поглед, но остана безмълвен. Обаче погледът му бе по-изразителен от всякакви думи. В него се четеше спокойното сурово решение за справедливо отмъщение.
— Цезар, докарай тук и другите! — обади се Марк. — И ние например нямаме никаква причина да се бавим на това място. Ще осъдим тези хора без много приказки и губене на време.
Негърът домъкна Кончес и капитана. И Хоблин дойде. Досега той се беше държал по-добре, отколкото можеше да се очаква от един стейкман, и затова му бяхме дали известна свобода.
— Кой ще бъде съдия! — попита Бърнард.
— Ти, Чарли! — каза Марк.
— Не. Всички ние сме страна. Само Винету прави изключение. Той е свободен вожд на прерията, нека говори той!
Всички се съгласиха. Апачът сведе глава в знак на одобрение.
— Вождът на апачите чува гласа на Духа на саваната, Винету ще бъде справедлив съдия на обвинените бледолики. Нека моите братя вземат оръжията си, понеже само истински мъже имат правото да съдят пленници!
Това бе напълно по индианските обичаи и ние се подчинихме.
— Как се казва този бледолик? — започна той.
— Хоблин — отвърна Марк.
— Какво е извършил?
— Той е стейкман.
— Виждали ли са го моите братя да убива някой от техните спътници?
— Не.
— Той самият казвал ли е, че е убиец?
— Не.
— На кого е помагал досега — на стейкманите или на братята ми?
— На нас.
— Тогава нека моите братя съдят не с карабините, а със сърцата си. Винету желае този мъж да бъде освободен, но да не се връща при стейкманите!
Всички ние изразихме съгласието си. Думите на апача отговаряха до такава степен на моето становище, че аз взех пушката и ножа на Фред Морган и ги подадох на Хоблин.
— Вземи! Ти си свободен и имаш право пак да носиш оръжие.
— Благодаря ти, сър — каза той зарадван. — Ще видиш, че няма да те разочаровам!
По лицето му си личеше, че бе твърдо решен да удържи на думата си. Винету продължи:
— Кой е този бледолик?
— Предводителят на стейкманите.
— Това е достатъчно. Той трябва да умре! На друго мнение ли са моите братя?
Никой не отговори. Следователно присъдата бе потвърдена.
— А този човек как се казва?
— Кончес.
— Това е име, което се носи от коварните мъже на юга. Какъв е той?
— Стейкман.
— Какво търси тук? Иска да измами собствените си другари, като задигне съкровището. Той има две души и два езика. Кончес трябва да умре!
И сега никой не се обяви в защита на обвиняемия. Винету отново продължи:
— Но двамата не бива да умрат от ръката на някой доблестен мъж, ами от ръката на онзи, който сам ще бъде съден. Как се казва този човек?
— Патрик Морган.
— Да бъде развързан! Нека той хвърли стейкманите във водата, понеже никакво оръжие не бива да се докосва до телата им. Нека се удавят.
Цезар развърза Патрик и докато държахме дулата на карабините си насочени към него, лейтенантът на стейкманите изпълни заповедта на Винету с такава готовност, каквато може да прояви в подобен случай само някои наистина закоравял престъпник. Той разбра, че е загубен, и явно за него бе цяло удоволствие преди смъртта си да изиграе ролята на палач спрямо своите доскорошни другари. Осъдените бяха вързани тъй здраво, че не им бе възможно да се съпротивяват. Те дори и не направиха подобен опит и аз бях принуден да се извърна, понеже нямах сили да отправя поглед към мястото, където двама души умираха от насилствена смърт, макар и да беше тя десетократно заслужена. След две минути тази ужасна сцена бе вече приключила. Патрик се остави отново да бъде вързан. И без това нямаше друг изход.