— Нима бледоликите нямат Велик дух, който да ги дари със свещена глина, за да си направят калюмет? — попита Ма-рам.
— Имат дух, който е по-велик от всички други духове. Той им е дал много глина, но те обикновено пушат лулата само в своя вигвам, понеже ги е научил да пият дима на мира от тези пури, които не се нуждаят от толкова много място като лулата.
— Уф! Си-кар (От немското Zigarre — пура — Б. пр.)? Великия дух на бледоликите е мъдър! Тези си-кар се носят по-лесно от калюмета.
По лицето на Цезар се изписа смайване, защото макар и наблизо да дебнеха нашите врагове, аз най-спокойно пушех пури с индианеца, когото само преди малко исках да вържем върху неговия кон.
— Масса, Цезар също искат пушат мира! — каза той.
— Ето, вземи една пура, но я пуши на седлото, защото трябва да тръгваме!
Команчът намери своя кон и го възседна. Нямах ни най-малко основание да се тревожа, че щеше да избяга. Цезар се качи на един друг кон, макар и след като доста се поизмъчи. Завързах поводите на останалите животни един за друг така, че да мога удобно да ги водя с едната си ръка. Най-сетне и аз се метнах на мустанга си и потеглихме.
Възвишенията, издигащи се между падината, в която се намирахме сега, и долината, изиграла за нашия отряд толкова съдбоносна роля, се снишаваха постепенно, колкото повече се приближавахме към равнината. Първо яздихме успоредно с тях, после ги заобиколихме и продължихме, докато се натъкнахме на следите на команчите. Разбира се, че по време на тази езда бяхме забелязани от намиращите се в долината петима индианци, чиито коне бяхме отвлекли. Те нададоха гневен рев, който отекна надалеч. Не им обърнахме никакво внимание, а Ма-рам показа толкова силно самообладание, че даже окото му не трепна, и не прояви ни най-малкото желание да се обърне и да погледне към своите хора.
Без да проговорим, следвахме дирята до свечеряване, когато се добрахме до Рио Пекос и намерихме едно място, което беше подходящо за пренощуване. В одеялата на индианските коне открихме запаси от сушено месо, тъй че не ни се наложи нито да гладуваме, нито пък да търсим някакъв дивеч: впрочем бяхме се отдалечили от петимата команчи толкова много, че сигурно нямаше да успеят да ни догонят през нощта.
Ма-рам веднага легна да спи. Аз и Цезар се редувахме да стоим на пост. Щом започна да се разсъмва, свалих от останалите коне одеялата, юздите и всичко каквото носеха, а после ги натирих в реката. Те я преплуваха и скоро изчезнаха в гората на отсрещния бряг. Индианецът мълчаливо следеше действията ми.
Дирите, които следвахме, бяха съвсем ясни. Несъмнено команчите отново се чувствуваха в безопасност. Непрекъснато се бяха придържали към десния бряг на Рио Пекос, следвайки реката надолу по течението й до онова място, където тя минаваше съвсем близо покрай предпланините на Сиера Гауделупе. Там за мое учудване следата се разделяше. Повечето червенокожи бяха свърнали към планината, а останалите бяха продължили да следват течението на Пекос.
Слязох на земята, за да огледам следите. Между отпечатъците на втората диря ясно различих копитата на старата Тони, чиито отпечатъци познавах твърде добре, за да бъде възможно да се заблудя. Малко преди това бяхме намерили следи от нощен бивак.
— Воините на команчите са се отправили към планините — обърнах се към Ма-рам, — за да посетят гроба на техния велик вожд, нали?
— Моят брат казва истината.
— А пък тези — аз посочих втората диря — имат намерение да отведат пленниците във вигвамите на команчите, нали?
— Такава е заповедта на двамата вождове на ракуросите.
— Команчите са взели със себе си и съкровищата на белите. Така ли е?
— Те ги задържаха, защото не знаеха на кого от бледоликите принадлежат.
— А къде са издигнали сега команчите своите вигвами?
— В саваната, простираща се между тази вода и реката, наречена от бледоликите Рио Гранде.
— Значи в някаква савана сред Апач Маунтънс?
— Да.
— Тогава няма да следваме тези дири, а ще се отправим по на юг.
— Олд Шетърхенд ще постъпи както иска, но нека знае, че по този път няма да намери вода нито за себе си, нито за своите коне.
Погледнах го право в очите.
— Моят червенокож брат виждал ли е някога планини, които да се намират близо до голяма река и въпреки това да са безводни? Всяка река получава водата си от планините.
— Моят бял брат ще се убеди кой има право — той или команчът!
— Знам защо команчът не иска да се движим право на юг.