Той ме погледна малко изненадано.
— Не се ли страхува Олд Шетърхенд от толкова много неприятели? Той убива бизона и сивата мечка, но не може да убие команчите, които са тъй многобройни като дърветата на гората.
— Олд Шетърхенд не иска да убива своите червенокожи братя. Той не се бои нито от сиусите и кайовите, нито от апачите и команчите, понеже е приятел на всички храбри воини и изпраща куршумите си само срещу злите хора и предателите. Той ще чака тук. Нека моят брат отиде при То-кай-хун!
— Но нали Ма-рам е пленник на бледоликия? Ако Олд Шетърхенд го изгуби?
— Ма-рам не е вече мой пленник. Той пи заедно с мен дима на мира. Сега е свободен.
— Уф!
Едновременно с това възклицание той смуши с пети хълбоците на жребеца си и препусна в галоп. Аз и Цезар слязохме на земята. Седнахме и оставихме конете да пасат. Добрият негър имаше страшно загрижена физиономия.
— Масса, какво ще правят индиън с беден Цезар, кога масса вземат Цезар със себе отидат при индиън?
— Ще изчакаме и ще видим.
— Изчаквам съм лош, зъл, нехубав работа. Нима трябва Цезар изчакват, докат индиън изпекат Цезар на кол?
— Може би цялата работа няма да е чак толкова лоша, колкото си мислиш. Нали, ако искаме да спасим твоя масса Бърнард, трябва да отидем при команчите.
— О-о, а-а, да, Цезар спасят добър масса Бърн! Ще се остави пекат него и варят и изядат, само индиън да освободи масса Бърн!
Чернокожият оповести вземането на това героично решение с такава гримаса, която сигурно би отнела на индианците всяко желание да се нагостят с него. После той си взе едно парче сушено месо, за да се наслади поне още малко на житейските радости преди своята мъченическа смърт.
Не стана нужда да чакаме дълго резултата от съобщението за нашето пристигане. След известно време към нас се отправи внушителна група ездачи, която се разпръсна, образува широк кръг и ни обгради отвсякъде. А после с крясъци и размахване на оръжията този кръг се понесе в галоп към нас и внезапно се стесни толкова, че изглеждаше сякаш индианците искаха да ни прегазят с конете си. И действително, четирима вождове се отделиха от останалите, насочиха се в пълен галоп право към нас и ни прескочиха. Цезар падна по гръб на земята, но аз останах спокойно седнал, без да помръдна главата си нито на сантиметър наляво или надясно.
— О, а, индиън убият с коне Цезар и масса! — закрещя негърът, като предпазливо повдигна глава, за да огледа какво беше положението.
— Нямат подобно намерение — обясних му аз. — Искат само да изпитат нашата смелост.
— Изпитат? О-о, нека само индиън дойдат, Цезар имат смелост, съвсем много голям смелост!
Той отново седна, придавайки на лицето си най-страшния възможен-израз, и то тъкмо навреме, понеже вождовете бяха скочили от конете си и се приближаваха към нас. Най-възрастният от тях заговори:
— Защо не става белият човек, когато при него идват вождовете на команчите?
— Защото така иска да им покаже, че са му добре дошли — отвърнах аз. — Нека моите червенокожи братя седнат до мен!
— Вождовете на команчите седят само до някой друг вожд. А къде са вигвамите и воините на белия човек?
Десницата ми хвана дръжката на ловджийския нож.
— Един вожд трябва да бъде силен и смел. Ако червенокожите мъже не вярват, че съм вожд, тогава нека се бият с мен. Така ще разберат дали им казвам истината.
— Какво име има бледоликият?
— Червенокожите и белите воини и ловци ме наричат Поразяващата ръка.
— Сигурно белият човек сам си е дал това име!
— Ако воините на команчите искат да се бият с мен, могат да вземат томахока и ножа си. Аз обаче ще си служа само с юмрука. Хау!
— Белият човек изрича горди думи. Ще има възможност да ни покаже хвали ли се, или не. Нека се качи на коня си и дойде с воините на ракуросите!
— Ще изпушат ли команчите с мен калюмета?
— Те ще се посъветват дали имат това право.
— Имат го, понеже идвам при тях с миролюбиви намерения.
Метнах се на седлото. Цезар също се покатери, макар и с мъка, на своя опърничав кон. Никой не му обръщаше каквото и да било внимание. Индианците гледат на чернокожата раса още по-отвисоко, отколкото белите. Аз обаче бях заобиколен от вождовете и се понесохме в бесен галоп към селото. Навлязохме в него и препуснахме по «главната улица», докато достигнахме до една голяма шатра, където вождовете спряха конете и скочиха на земята. Последвах примера им.
Цезар не се виждаше никъде. Аз бях заобиколен от всички воини, които бяха излезли от селото, за да ме доведат дотук. Вождът, който бе говорил досега, посегна към моите пушки.