— Нека бледоликият ни даде оръжията си!
— Ще задържа оръжията си, понеже дойдох при вас доброволно, а не като ваш пленник.
— Въпреки това белият човек ще трябва да ни даде оръжията си и те ще останат у нас, докато разберем защо е дошъл.
— Нима червенокожите мъже се боят от мен? Онзи, който настоява да предам оръжията си, се страхува от мен.
Вождът почувствува засегната воинската си чест и затова хвърли към останалите въпросителен поглед. Сигурно прочете в очите им успокоителен отговор, понеже каза:
— Воините на команчите не знаят що е страх. Нека белият човек задържи оръжията си.
— Какво име носи моят червенокож брат? — попитах аз вожда.
— Олд Шетърхенд говори с То-кай-хун, пред когото враговете треперят.
— Аз моля моя брат То-кай-хун да ми даде един вигвам, където мога да чакам, докато вождовете на команчите решат да говорят с мен.
— Думите ти са добри. Бледоликият ще получи вигвам, докато воините на ракуросите решат на съвещанието си дали могат да изпушат с него калюмета.
То-кай-хун направи подканящо движение с ръка и тръгна пред мен. Взех поводите на моя мустанг в ръка и го последвах. Индианците образуваха шпалир, през който минахме. Забелязах как от не една шатра тайно надничаха с по едно око някоя млада или пък възрастна индианка, за да огледат бледоликия, осмелил се да влезе в бърлогата на лъва. За щастие това племе на команчите нямаше нищо общо с племето, с което бе воювал Винету в Мапими (Виж «Винету» II — Б. нем. изд.).
Шатрите или колибите бяха построени по съвършено същия начин, който съм виждал и при северните индианци. Работата се извършва само от жените, тъй като индианецът не познава друго занимание освен война, лов и риболов, а всичко останало стоварва върху плещите на онзи пол, който ние обикновено наричаме «нежен».
Жените домъкват кожите, които трябва да послужат за стени на шатрите, разпростират ги на слънцето и с парче въглен начертават върху тях необходимата форма. После ги изрязват и с помощта на тънки ремъчета съшиват отделните парчета кожа. След това се взимат прътите и целия материал се отнася на мястото, определено за жилището. Там със съвсем оскъдни инструменти се издълбава яма за огъня, дълбока към половин метър. Около нея се поставят на съответно разстояние един от друг повече или по-малко пръти, в зависимост от желаната големина на жилището. В горната си част те се огъват леко и се завързват с тънки върбови или лескови пръчки. Тази работа не е никак лека, понеже жените и момичетата трябва да се изкатерят по прътите, като по време на връзването се придържат само с краката си. Щом скелетът на шатрата стане готов по описания начин, тогава се започва най-трудната част от строежа, а именно обличането му с тежките кожи. Прътите на този скелет се закрепват нейде на половината си височина с други отвесни пръти, които завършват в горната си част с чатал и се завързват за главните пръти с ремъци. По такъв начин вътре в първия кръг се образува втори, който разделя цялото помещение на две части. Външните пръти се покриват отгоре с кожи, които се застъпват една друга също като керемиди. Обаче горе се оставя отвор, за да излиза димът от огъня, запален в средата на шатрата. После и двете кръгообразни части на помещението, външната и вътрешната, могат да се разделят допълнително на различни по-малки части според желанието на собственика. За целта се използват кожи или прегради, плетени от върбови клони.
Шатрата, в която бях отведен, беше малка и в момента никой не живееше в нея. Завързах коня отвън, повдигнах кожите, закриващи входа, и влязох вътре, без да обръщам никакво внимание на вожда, който изобщо не ме последва.
Не бях прекарал и две минути в шатрата, когато се появи една прастара индианка и свали от гърба си голям наръч съчки. След това изчезна, а после отново влезе с голямо глинено гърне, в което имаше вода, а изглежда, и още нещо. Тя напали огън и сложи гърнето в средата на жарта.
Аз бях легнал на земята и я наблюдавах мълчаливо, понеже знаех, че според индианските схващания щях да накърня честта си, ако ми хрумнеше да завържа разговор с нея. А освен това не беше трудно да се досетя, че се намирах под наблюдение и че навярно не един чифт очи ме гледаха през различни дупки или пролуки.
Водата в гърнето започна да ври и миризмата ми подсказа, че за ядене щях да получа бизонско месо. И действително, след около един час старицата постави още врящото гърне точно между изпънатите ми крака и се отдалечи, като ме остави да се храня както намеря за добре. Не се двоумих дълго и ще призная, че здравата се залових с голямото парче филе, което намерих вътре, а накрая не се отказах и от бульона, въпреки че чистотата на съда никак не беше на висота и освен това яденето бе приготвено без каквато и да било сол.