Ако искам да бъда справедлив, не мога да не призная, че индианците се отнасяха към мен съвсем прилично, а и до ден-днешен се хващам на всякакъв бас, че моето глинено гърне е било единствено в целия лагер.
След като се нахраних, аз пак си легнах, сложих под главата си едно одеяло и се отдадох на размисли, които дълго време ме държаха буден. Ето защо успях да видя, че и конят ми беше нахранен и че двама пазачи непрекъснато обикаляха около моята шатра. По-късно огънят догоря и аз заспах. Несъмнено бях изправен, макар че в момента бях легнал, пред важни събития. Обаче една нощ, прекарана в безсъние, с нищо не можеше да ми бъде полезна. Ето защо се събудих едва на сутринта от някакво пращене. Когато отворих очи, отново видях старицата, която пак бе разпалила огъня и беше поставила в жарта вече познатото ми гърне.
Тя вършеше задълженията си, без да ме погледне, но аз не виждах никаква причина да се чувствувам засегнат от тази липса на внимание. Изядох си месото със същото удоволствие както и на вечеря, а след това реших малко да поизляза пред вигвама. Обаче щом подадох глава пред вратата, един от пазачите се нахвърли с копието си върху мен, сякаш искаше да ме набучи на него от горе на долу.
Не биваше да допускам да се отнасят така с мене, ако не исках да подкопая веднъж завинаги авторитета си. Взех бързо решение, улових копието с две ръце близо зад острието, отблъснах го назад, а после внезапно и силно дръпнах оръжието към мен тъй, че червенокожият воин не успя да го задържи. Той го изпусна и падна на земята в краката ми.
— Уф! — извика той, изправи се и посегна към своя нож.
— Уф! — възкликнах и аз, изваждайки ножа си, като същевременно с лявата си ръка захвърлих в шатрата извоюваното копие.
— Нека бледоликият ми върне копието!
— Нека червенокожият си го вземе!
Ако се съдеше по физиономията на команча, изглежда, моето предложение не му се стори съвсем уместно, но той получи подкрепа от другия пост, който се появи иззад шатрата и се приближи към мен.
— Белият човек да се прибере вътре! — заповяда ми той грубо.
И той тикна острието на копието си толкова близо пред лицето ми, че не успях да устоя на изкушението да повторя успешния си опит. В следващия миг и той лежеше на земята, там, където преди малко беше лежал и другият, а копието му последва в шатрата първото копие. Това дойде все пак малко множко на двамата. Те нададоха викове, които раздвижиха целия лагер.
Точно срещу моята шатра се намираше значително по-голям вигвам, пред чийто вход бяха окачени на копия три щита. След виковете на пазачите кожите на входа бяха отметнати и оттам се показа тъмнокосата глава на една девойка, за да разбере какво беше предизвикало този шум. Две черни огнени очи се спряха на мен за кратко време, а после главичката на момичето изчезна. Но след няколко секунди навън излязоха четиримата вождове и се отправиха към нас. То-кай-хун направи повелително движение с ръка и пазачите се отдръпнаха.
— Какво прави бледоликият пред шатрата?
— Какво правя тук ли? Може би моят червенокож брат иска да попита какво правят двамата червенокожи воини пред моя вигвам!
— Те внимават да не се случи нещо лошо на бледоликия и ето защо белият човек трябва да си остане във вигвама.
— Нима То-кай-хун има толкова зли мъже сред своите воини или пък на заповедите му се обръща толкова малко внимание, че се налага да охранява гостите си с пазачи? Но Поразяващата ръка не се нуждае от пазачи, понеже неговият юмрук ще срази всеки, който крои нещо подло и не е искрен. Моите червенокожи братя могат спокойно да се приберат във вигвама си. Аз ще разгледам тяхното село и после ще се върна, за да разговарям с тях.
С тези думи влязох в шатрата си, за да взема моите оръжия. Когато понечих отново да изляза навън, срещу мен се насочиха десетина копия. Значи все пак бях пленник! Трябваше ли да окажа съпротива или не?
Безмълвно се прибрах вътре и се приближих до задната стена на шатрата. С ножа си разрязах кожата и успях безпрепятствено да напусна помещението. Докато те стояха и пазеха пред входа, аз се появих иззад шатрата. В първите секунди по лицата им се изписа смайване, обаче после се разнесе такъв рев и вой, сякаш стотина кучета се бяха освободили от веригите си. Вождовете се бяха върнали във вигвама си. В този момент те се появиха отново, и то с такава бързина, която всъщност бе под обичайното им достойнство. Проправиха си път между воините и, изглежда, имаха намерение да ме хванат.