Нямаше как да се отбранявам с оръжията си, защото ме очакваше гибел, а заедно с мен щяха да загинат и моите другари. Измъкнах бързо далекогледа си, разглобих го на две части и заплашително ги насочих към вождовете.
— Спрете, или всички синове на команчите ще загинат!
И те действително отскочиха назад, понеже явно все още не познаваха този предмет. Но и да бяха виждали вече далекоглед, не можеха да знаят дали не е в състояние да причинява пагубни последици.
— Какво мисли да прави белият човек? — попита То-кай-хун. — Защо не си стои във вигвама?
— Олд Шетърхенд върши винаги онова, което му харесва. Няма защо да се оставя да бъде задържан като пленник против волята си, понеже е велик жрец на бледоликите и в случай на нужда може да убие душите на всички команчи. Сега ще го докажа на червенокожите мъже.
Прибрах далекогледа и взех карабината «Хенри».
— Нека червенокожите мъже гледат към пръта пред онази шатра!
При тези думи посочих към висок дебел прът, който стърчеше пред един от по-отдалечените вигвами. После вдигнах пушката и стрелях. Близо до върха на пръта се появи дупка, а сред червенокожите се разнесе одобрително мърморене. Индианецът се възхищаваше от смелостта и сръчността, проявени дори от най-върлите му врагове. При втория изстрел куршумът попадна в пръта на два сантиметра под първия куршум. При следващия изстрел третият куршум се заби на същото разстояние под втория. Но вече не се чуха одобрителни възгласи, понеже индианците бяха смаяни. Без съмнение те бяха слушали много за моята карабина «Хенри», известна сред червенокожите като «омагьосаната пушка», но може би все пак не бяха повярвали сериозно в чудото на непрекъснатата й стрелба. След четвъртия изстрел цялата тълпа се вкамени. След шестия и седмия учудването нарасна още повече. После учудването премина в слисване, което се изписа по всички лица. Така изстрелях десет куршума. Всеки от следващите куршуми попадаше два сантиметра под предишния. Прекратих стрелбата, най-спокойно преметнах пушката през рамо и нехайно казах:
— Червенокожите мъже видяха ли сега, че Поразяващата ръка е велик жрец? Който иска да му причини някакво зло, ще умре! Хау!
Закрачих сред тълпата, без някой да направи опит да ме спре. От двете страни на «улицата» пред входовете на шатрите бяха застанали жени и момичета и ме зяпаха удивено, сякаш бях някое свръхестествено същество. Можех да бъда доволен от впечатлението, направено от моята изкусна стрелба.
Пред една от следващите шатри забелязах самотен пазач. Сигурно вътре се намираше някой пленник. Кой ли беше той? Все още размислях дали да попитам поста, или не, когато откъм входа на вигвама се разнесе глас, който познавах твърде добре:
— Масса, о, о, пуснат навън нещастен Цезар! Индиън хванал Цезар и ще го колят и ядат!
Приближих се, отметнах кожите и го пуснах да излезе. Постът бе толкова смутен, че не се съпротиви, а и никой от червенокожите, следващи ме по петите, не направи каквото и да било възражение.
— Още с пристигането ни в селото ли те натикаха в тази шатра? — попитах чернокожия.
— Да, масса. Индиън свалил Цезар от кон и отвел него във вигвам. Там седял досега.
— Тогава нямаш никаква представа къде може да е твоята масса Бърнард, така ли?
— Цезар ни видял, ни чул масса Бърн!
— Ела с мен, но гледай да не изоставаш!
Едва що бяхме отминали още няколко шатри, когато срещу нас се зададоха четиримата вождове с многочислена свита. Тези предпазливи хорица бяха избързали зад шатрите, та да ме пресрещнат и прекратят разходката ми. Сложих длан върху приклада на карабината си, обаче То-кан-хун още отдалеч ми направи знак, че няма враждебни намерения. Спрях се и спокойно го изчаках да се приближи.
— Къде иска да отиде моят бял брат? Нека дойде с мен при мястото на съвещанието, където вождовете на команчите ще говорят с него!
До преди малко бях за него «белият човек» или «бледоликият». Сега вече ме наричаше «моя бял брат». Значи нямаше съмнение, че все пак бях съумял да накарам тези хора да изпитват по-голямо уважение към мен.
— Ще изпушат ли моите червенокожи братя калюмета с Олд Шетърхенд?
— Те ще говорят с него и ако думите му са добри, той ще бъде за тях също като някой воин на команчите.
Тръгнахме обратно, минавайки покрай моята шатра. Малко по-нагоре в същата посока забелязах старата Тони на Марк, завързана за едно колче, а край нея и конете на Винету и Бърнард. Обаче тримата пленници явно не се намираха нейде наблизо, защото в противен случай сигурно щях да забележа техния пазач.