Щом и четвъртата реч бе изпратена с аплодисменти, То-кай-хун посочи с ръка към мен и попита:
— Какво прави белият човек, докато вождовете на команчите говорят?
Откъснах листа от скицника, станах и му го подадох.
— Нека великият вожд сам види какво правя!
— Уф! — възкликна той високо, щом хвърли един поглед на откъснатия лист хартия.
— Уф! Уф! Уф! — прозвуча още три пъти, когато тримата други вождове взеха хартията в ръка, а То-кай-хун добави:
— Това е голяма магия! Белият човек е омагьосал душите на команчите върху тази бяла кожа. Ето къде седи То-кай-хун, а тук, са и неговите трима братя. Ето къде са и техните воини и вигвами! Какво ще прави бледоликият с това нещо?
— Червенокожият мъж ще разбере веднага!
Взех листа от ръката му и го подадох на седящите зад мен воини, та да могат и те да му хвърлят един поглед. Те бяха също тъй смаяни както и вождовете. После смачках листчето и го направих на топче, което пъхнах в цевта на моята карабина «Хенри».
— То-кай-хун — казах аз, — ти самият заяви, че съм омагьосал душите ви върху тази хартия. Сега те са напъхани в цевта на моята пушка. Да ги изстрелям ли нагоре във въздуха, та да бъдат разкъсани от ветровете и никога да не отидат във вечните ловни полета?
Въздействието на този номер бе по-силно, отколкото бях очаквал. И четиримата вождове скочиха на крака, а наоколо се разнесе силен вик на ужас, изтръгнал се едновременно от всички гърла. Побързах да успокоя индианците.
— Нека червенокожите мъже отново седнат и изпушат с мен калюмета. Когато станат мои братя, ще им върна пак техните души!
Те бързо насядаха, а То-кай-хун взе лулата. В това време ми хрумна една забавна идея, която може би щеше да направи тези хора още по-сговорчиви. Ловната дреха на един от тримата вождове, направена от бизонска кожа, имаше особено ценно украшение, състоящо се от две месингови копчета с големината на талер. Приближих се до него.
— Нека моят червенокож брат ми даде за малко това украшение. После ще му го върна веднага.
Отрязах с ножа си двете копчета, преди още да успее да ми откаже, и отстъпих няколко крачки назад, без да обръщам никакво внимание на неговото смайване.
— Моите червенокожи братя виждат тези копчета между пръстите ми — по едно във всяка ръка. Нека добре внимават!
Престорих се, че хвърлям копчетата във въздуха, а после им показах празните си длани.
— Нека моите братя погледнат ръцете ми! Къде са копчетата?
— Няма ги! — възкликна собственикът им с нарастващ гняв.
— Да, няма ги, те летят далеч нагоре към слънцето. Нека моят червенокож брат ги свали с куршумите си!
— Нито червенокожите, нито белите могат да сторят това, нито пък жреците!
— Тогава ще го направя аз! Нека червенокожите ми братя внимават, за да видят кога ще паднат копчетата!
Не взех карабината «Хенри», тъй като в цевта й беше рисунката с вождовете, а мечкоубиеца, който лежеше на земята близо до То-кай-хун. Насочих цевите му право нагоре и натиснах спусъка. Няколко секунди по-късно нещо силно тупна до нас на земята. Собственикът на скъпоценното копче се притече и с помощта на ножа си го изрови оттам.
— Уф! То е!
Докато всички с удивление разглеждаха предмета, аз незабелязано поставих второто копче върху отвора на другата цев и отново насочих пушката нагоре. Изстрелът изтрещя и всички се загледаха към небето. Но ето че Цезар нададе силен вик, светкавично се изправи и като заподскача на един крак, започна да си разтрива рамото.
— О, а, масса улучил мен, застрелял нещастен Цезар в рамо!
Копчето действително бе паднало върху рамото му и сега лежеше на земята до него. Вождът го вдигна, а после прибра в пазвата си и двата скъпоценни предмета с такова изражение на лицето, което издаваше твърдото му решение никога повече да не позволява да бъдат хвърляни към слънцето. Този малък евтин фокус направи значително впечатление. Бях хвърлил две копчета към слънцето, а после ги бях свалил с изстрели. А нямаше съмнение, че и двете са били нейде горе, иначе едното нямаше да се забие тъй надълбоко в земята, а пък другото нямаше да причини толкова видима подутина на чернокожия, който правеше страшни гримаси от болка. Вождовете седяха безмълвни и очевидно не знаеха какво да предприемат, а хората около тях очакваха с напрежение развоя на нещата. Опитах се да разсея напрежението, и то по един малко рискован начин. На земята до То-кай-хун все още се намираха лулата и торбичката от кожата на опосум, в която имаше тютюн, примесен по индиански обичай с накълцани конопени листа. Бързо взех калюмета, натъпках го с тютюн, заех най-гордата поза, на която бях способен, и започнах да говоря: