— Моите червенокожи братя вярват в един Велик дух и имат право, понеже техният Маниту е и мой Маниту. Той е повелител на небето и на земята, баща на всички народи и неговата воля е всички хора да живеят в мир и разбирателство. Червенокожите мъже са като тревата между тези вигвами, обаче бледоликите са многобройни като стръковете из всички прерии и савани. Те се прехвърлиха през Голямата вода и прогониха червенокожите мъже от техните ловни полета. Това не беше хубаво от тяхна страна. Но защо червенокожите мъже таят омраза към всички бледолики? Не знаят ли червенокожите мъже, че на земята живеят извънредно много племена на бледоликите и че само няколко от тях са участвали в прогонването на червенокожите воини? Нима воините на команчите ще бъдат несправедливи и ще ненавиждат заедно с виновните и невинните? Олд Шетърхенд принадлежи към могъщото и силно племе на джърманите. Нима това племе е причинявало някога страдание на червенокожите мъже? Нека моите червенокожи братя погледнат Олд Шетърхенд, който е застанал пред тях! Виждат ли те по неговия колан скалпа на някой червенокож мъж? Ще намерят ли те по неговите легинси и мокасини косите на някой от своите братя? Кой може да каже, че той е изцапал ръката си с кръвта на червенокожите мъже? Той беше залегнал с приятелите си в гората, докато воините на команчите пушеха калюмета заедно с неговите двама неприятели, обаче не причини никому и най-малкото зло. Той плени Ма-рам, сина на великия вожд То-кай-хун, но не го уби, ами му върна оръжията и го доведе до вигвама на баща му. Нима нямаше възможност да убие шестима воини на ракуросите? Обаче не им стори никакво зло, а само върза един от тях, за да го намерят и развържат по-късно неговите братя. Нима той не можеше да тръгне по петите на воините, отправили се към планините, да убие мнозина от тях и да оскверни гробницата на мъртвия вожд? Не стреля ли той с карабината си по двамата бледолики, които убиха поста на команчите и после избягаха със златото? Не е ли затворил душите на команчите в цевта на карабината си и въпреки това не иска да ги погуби? Нима не може да изпрати към слънцето всички амулети на ракуросите и после да ги свали с изстрелите си? Може, обаче няма да го направи, напротив, той има желание да стане брат на команчите и да изпуши с тях калюмета. Вождовете на команчите са храбри, мъдри и справедливи. Който не го вярва, ще бъде убит от Олд Шетърхенд с пушката, от която излитат безброй много куршуми, и ето защо той ще изпие сега с тях дима на мира!
Запалих тютюна, дръпнах два пъти, изпуснах дим към небето, към земята и в четирите посоки на света, а след това подадох лулата на То-кай-хун. И действително ми се удаде да го надхитря. Той пое калюмета, издуха дим в същите шест посоки и после предаде лулата на следващия. Последният вожд ми я върна обратно и едва сега аз седнах сред самите червенокожи.
— Ще ни върне ли моят бял брат нашите души? — попита загрижено един от вождовете.,
Трябваше да отговоря много предпазливо.
— Мога ли вече да се чувствувам сред червенокожите мъже като воин на команчите? — отвърнах на въпроса с въпрос.
— Поразяващата ръка е наш брат. Той е свободен. Ще получи вигвам и може да прави каквото си поиска.
— Коя шатра ще ми дадете?
— Поразяващата ръка е велик воин. Ще получи онази шатра, която сам си избере.
— Тогава нека моите червенокожи братя дойдат с мен, за да направя избора си!
Те наставаха, за да ме последват. Тръгнах нагоре по «улицата» на селото и вървях, докато забелязах една шатра, пред която стояха на пост четирима воини. Веднага разбрах какво е положението и с един скок се намерих до входа й.
— Ето жилището на Олд Шетърхенд!
Вождовете се спогледаха смаяно, защото не бяха предвидили този толкова възможен случай.
— Моят бял брат не може да получи тази шатра.
— Защо?
— Защото е дадена на враговете на команчите.
— Кои са тези врагове?
— Двама бледолики и един червенокож.
— Как се казват тези мъже?
— Червенокожият е Винету, вождът на апачите, а единият от бледоликите е Безухия, убиецът на индианци.
— Олд Шетърхенд желае да види тези мъже!
С тези думи аз влязох вътре. Вождовете незабавно ме последваха.
Пленниците лежаха на земята с вързани крака и ръце, а освен това ги бяха завързали и за прътите на вигвама. Никой от тях не обели дума, никой не издаде с нищо радостното чувство, което несъмнено ги беше обзело при моето появяване.
— Какво са направили тези мъже? — попитах аз.
— Убиха воини на команчите.