Пет минути по-късно ние вече се изгубихме из очи. Потънал в дълбок размисъл, аз, яздех в указаната посока. Парцалените обвивки върху копитата на моя кон му пречеха на бързия ход. Ето защо след като изминах около пет английски мили, аз слязох от седлото и ги махнах. Те бяха изпълнили своето предназначение да направят невидими следите ни в близката околност на забитите копия.
Мустангът ми отново можеше да препусне в галоп. Прерията започна да става все по-равна и по-равна, тук и там се мяркаха малки горички от орехи и диви череши и когато слънцето слезе на педя от западния хоризонт, забелязах на юг някаква черта, простираща се почти право от запад на изток.
Да не би това да бяха релсите на споменатата железопътна линия? Несъмнено. Насочих се натам и видях, че предположението ми се потвърждаваше. Пред мен бе протегнала снага линията, чиито релси бяха поставени върху насип, висок почти колкото човешки бой.
Обхвана ме едно особено чувство, което беше смътно и все пак разбираемо. От дълго време тук отново влизах в допир с цивилизацията. При приближаването на някой влак бе необходимо само да дам знак, за да мога да се кача и да отпътувам на запад или на изток. Но тази мисъл не ме привлече особено. Твърде силно бях запленен от чародейството на прерията.
След като завързах коня си с ласото, започнах да търся из храсталака сухи съчки, за да напаля огън. Един храст растеше съвсем близо до железопътния насип. Наведох се, за да вдигна от земята няколко клонки, и за мое учудване забелязах някакъв чук. Сигурно се намираше тук отскоро, понеже петата му бе лъскава, следователно неотдавна е бил употребяван и нито страничните плоскости, нито ухото или челото му показваха и следа от ръжда, която несъмнено би се образувала по тях, ако този инструмент е бил изложен даже и само няколко дни на влиянието на нощната роса. Положително днес или най-много вчера тук е имало хора.
Най-напред огледах внимателно отсамната страна на насипа, обаче не открих нищо особено. После се покатерих на него и дълго търсих — но пак безрезултатно. Обаче най-сетне на едно място забелязах гъсти кичури уханна късостеблена трева «грама» (Bouteloua raccmosa — трева, намираща се из прериите в югозападните части на САЩ — Б. пр.), която ми направи впечатление, защото тук бе рядкост. Огледах я по-внимателно и забелязах нещо изненадващо. Действително тук бе стъпвал човешки крак! Следата бе още прясна, не беше по-стара от два часа. Стръкчетата, които са били само огънати от краищата на стъпалото, се бяха вече отново изправили, докато смачканата от вътрешността на стъпалото трева все още показваше точната ширина на петата и пръстите. Следата бе оставена от индиански мокасин. Нима наблизо се намираха индианци? И каква връзка можеше да има между тях и чука? Та не носеха ли и белите индиански мокасини и не е ли било възможно някой железничар, който е обхождал този участък от линията, също да е имал този удобен вид обувки? Както и да стоеше този въпрос, аз нямах право да се опитвам да се успокоя с каквито и да било предположения. В случая бе необходимо пълно изясняване.
Наистина нямаше как да не си помисля, че оглеждането на тази част от линията е извънредно опасно. Зад всеки храст от двете страни на железопътния насип бе възможно да дебне някой неприятел, а пък горе на самия насип можеха да ме забележат от голямо разстояние. При други обстоятелства не бих изпитвал толкова силно безпокойство заради чука и бих започнал издирването си без никакво колебание. Но сега, когато ми бе известно, че наоколо се навъртаха оглаласи, и за най-малката дреболия човек трябваше да бъде безкрайно предпазлив. Пушките сложих на рамо, а в ръка взех само револвера си. Промъквайки се от храст на храст, аз изминах дебнешком доста голямо разстояние. Без никакъв успех! И тъй, върнах се обратно до изходната точка на разузнаването си. Бях предприел издирването на запад от мястото, където пасеше моят кон. Сега го продължих на изток — отначало със същата липса на успех. Реших предпазливо да се прехвърля отвъд насипа. Пълзейки на ръце и крака, започнах да пресичам релсите. Изведнъж на едно място ми направи впечатление, че чакълът на насипа е разместван или насипан съвсем скоро във формата на окръжност. Но при поправката на железопътна линия никой не работи така. Зарових пръстите си в чакъла и се изплаших. Ръката ми се изцапа с кръв, а отдолу чакълът бе червен и мокър. Притиснал тялото си към земята, аз започнах да оглеждам по-подробно как стоят нещата и установих, че бяха насипали чакъл върху голяма локва кръв.
На това място беше извършено убийство. Бях сигурен. Никой нямаше да се опитва да крие кръвта на някое животно. Но сега възникваше въпросът: кой беше убитият и кой убиецът? Горе на насипа не се виждаха следи, понеже не са могли и да останат по твърдия камънак. Но когато хвърлих поглед към отвъдната наклонена страна на насипа, обрасла с бизонска трева, забелязах няколко отпечатъка от човешки крак и две непрекъснати дири, оставени сякаш от краката на човек, който, хванат за горната част на тялото, е бил влачен надолу по насипа.