— Моят червенокож брат видя ли това?
— Воините на ракуросите го знаят.
— Воините на ракуросите ще трябва да го докажат. Тази шатра е моя, а тези трима мъже са мои гости!
Извадих ножа си, за да прережа ремъците на пленниците. В същия миг един от вождовете ме улови за ръката.
— Тези мъже трябва да умрат. Моят бял брат няма да ги остави тук като свои гости!
— Кой може да ми забрани?
— Четиримата вождове на ракуросите.
— Нека само се осмелят!
С тези думи застанах между индианците и пленниците. Освен вождовете в шатрата бе влязъл само Цезар.
— Цезар, срежи ремъците! Първо на Винету!
Негърът се беше прокраднал вече до своя господар, обаче веднага се подчини на заповедта ми, понеже, изглежда, и той разбираше, че Винету можеше да ни помогне повече, отколкото Бърнард.
— Нека чернокожият човек си прибере ножа! — заповяда един от вождовете, обаче Винету бе вече свободен.
— Уф! — извика команчът, щом видя, че заповедта му бе пренебрегната, и понечи да се нахвърли върху Цезар, който междувременно се беше втурнал към Марк, за да освободи и него.
Изпречих се на пътя на червенокожия. Той замахна с ножа си към мен и понеже бързо се извърнах настрана, ме рани леко в ръката над лакътя. Индианецът дори не намери време да издърпа ножа си обратно. Един удар на юмрука ми го прати на земята. Друг удар със същата сила улучи стоящия до него вожд. После сграбчих третия за гърлото, докато Винету въпреки подутите си стави вече душеше То-кай-хун.
Беше се разнесло само онова единствено «уф!». Отвън стояха пазачите, но въпреки това ние само за две минути станахме господари на шатрата, а вождовете лежаха на земята със завързани крайници и запушена уста.
— Heavens, това се казва помощ навреме! — призна Марк, разтривайки своите изтръпнали крака и ръце. — Чарли, как я свърши например гази работа?
— После ще ти обясня. Сега преди всичко се въоръжете. Четиримата вождове имат достатъчно оръжия!
За да бъда готов за всякакви изненади, аз отворих висящия на колана ми патронташ и отново заредих моите пушки. Докато вършех тази краткотрайна работа, дадох на моите спътници указания как да се държат, а те се заключаваха в следното: да убият незабавно четиримата вождове, ако индианците ни нападнеха. След това излязох от вигвама. От уважение пред вождовете постовете се бяха пооттеглили назад, а още по-нататък стояха множество команчи, които ни бяха последвали и с напрежение наблюдаваха развитието на тези вълнуващи събития. Най-напред се отправих към постовете.
— Моите братя чуха, че Олд Шетърхенд стана приятел и брат на команчите, нали?
Те притвориха очи, което означаваше утвърдителен отговор.
— Червенокожите воини ще охраняват добре шатрата и няма да пускат никой да влиза вътре, докато вождовете не издадат друга заповед!
След тези думи пристъпих към останалите воини.
— Нека моите братя отидат да свикат всички воини на мястото на съвещанието!
Те се разпръснаха и аз закрачих сам към уговореното място. Човек, незапознат с обичаите на червенокожите, ще сметне постъпката ми за безумно дръзко начинание. Но няма да е прав. Индианецът съвсем не е такъв «дивак», какъвто често го представят. Той си има своите непоклатими закони и обичаи. Който съумее да се възползва от тях, си спестява много опасности. Впрочем в случая още от самото начало въпросът беше на живот и смърт и затова и да исках, не можех да заложа на карта нещо повече от живота си.
Пътем ми се удаде да залича следите от незначителното ми нараняване. След това седнах на същото място, където бях седял преди. За десетина минути целият «площад» се изпълни с воини. В средата бе оставено свободно място, където се настаниха онези по-видни воини, които и преди бяха седели там. Навсякъде другаде събранията преминават при голям шум. Тук обаче, при така наречените «диваци», никой не обелваше нито дума. Всеки идваше сериозен и мълчалив, избираше си място и после заставаше неподвижен като статуя, за да изчака развоя на събитията.
Направих знак с ръка на споменатите вече по-видни воини да седнат по-близо до мен. Те се настаниха в полукръг пред мен и аз започнах:
— Поразяващата ръка е вече приятел и брат на команчите. Моите братя чуха това, нали?
— Ние го знаем — отвърна един индианец от името на всички.
— Той трябваше да си избере жилище и погледът му се спря на шатрата с пленниците. Става ли тя в такъв случай собственост на белия ловец?
— Тя му принадлежи.
— И въпреки това шатрата му беше отказана. Нима вождовете на команчите са лъжци? Като обитатели на шатрата пленниците попадат под закрилата на Олд Шетърхенд. Има ли той право да им даде тази закрила?