— Олд Шетърхенд ще каже «да», ако неговите гости си получат обратно оръжията, които са им били отнети.
— Ще им бъдат върнати.
— И всичко останало, което им принадлежи?
С този въпрос имах предвид най-вече скъпоценностите, които Бърнард носеше със себе си и за които не знаех дали са му били отнети.
— Всичко!
— Моите бледолики гости са били пленени, макар че не са причинявали на команчите никакво зло. А вождовете ще бъдат освободени, въпреки че искаха да ме убият. Размяната не е равностойна.
— Какво още иска моят брат?
— Раната на ръката ми ще струва на вождовете три коня, които ще избера измежду техните животни. В замяна ще им дам три коня от нашите.
— Моят брат е хитър като лисица. Той знае, че неговите животни са изморени. Но ще получи каквото желае. Кога ще пусне вождовете от вигвама си?
— Когато си тръгва от селото на своите червенокожи братя.
— А ще освободи ли душите от цевта на карабината си?
— Той няма да ги изстреля към слънцето.
— Тогава нека върви, където иска. Той е велик войн и хитра лисица. Вождовете на команчите са били слепи и глухи, та са се съгласили да изпушат с него калюмета на мира. Хау!
Преговорите бяха приключени и аз можех да си вървя. Стоящите наоколо индианци ме пропуснаха да мина необезпокояван и бавно, без да бързам, аз закрачих към моя вигвам. Там ме очакваха с голямо напрежение и когато влязох сам, това подсказа на спътниците ми, че развоят на събитията едва ли бе взел твърде лоша насока.
Е? — попита Бърнард, който едва се сдържаше от нетърпение.
— Взеха ли ти диамантите или ценните книжа?
— Не. Защо?
— Защото в противен случай трябваше да си ги получиш обратно. Пускат ни на свобода с преднина от шест часа!
— Свободен, масса? — възкликна Цезар. — О, а, свободен сме Цезар и масса Бърн! Но само шест часа, после индиън отново хванат масса Бърн и Цезар!
— Well — обади се Марк. — Повече не можем и да желаем. Като помисля само например как здравата бяхме загазили! Но я ми кажи какво ще става с Тони?
— Ще си я получиш заедно с всичко останало, което ти е било взето. И на Винету ще върнат коня. Обаче другите животни са твърде изтощени и макар че не ми се иска много да се разделя с моя славен мустанг, все пак извоювах правото да избера за нас три жребеца измежду конете на вождовете.
— Heigh-day, Чарли! — засмя се Марк. — Шест часа преднина и пет добри коня — това е достатъчно за хора като нас. Защото мога със сигурност да кажа, че няма да избереш някоя кранта.
После вече нямаше как, трябваше да разкажа на спътниците си поне накратко преживелиците си след нашата насилствена раздяла. Още не бях свършил, когато отвън се разнесе вик. Излязох пред вигвама и забелязах старицата, която два пъти ми беше приготвяла яденето.
— Нека бледоликият дойде с мен!
— Къде?
— При Ма-рам.
Това беше странно известие. Първо уведомих моите спътници, а после я последвах. Тя ме отведе при шатрата, която се намираше срещу моето вчерашно жилище. Пред нея стояха два коня. На един от тях седеше Ма-рам.
— Нека моят брат си избере коне!
Значи това било! Метнах се на другия кон и препуснахме бързо между шатрите. Когато излязохме в откритата прерия, видяхме доста голям брой коне, завързани за забити в земята колчета. Младият индианец ме отведе право при един вран жребец.
— Ето най-хубавия кон на команчите! Ма-рам го получи от баща си. Сега го подарява на Поразяващата ръка заради скалпа, който белият ловец му остави.
Бях изненадан от големия великодушен подарък, още повече че на гърба на такъв жребец не беше възможно да ме догонят. С радост приех този дар, а след това избрах за Бърнард и Цезар две животни, от които и двамата можеха да бъдат доволни.
Тръгнахме обратно. Ма-рам се спря пред вигвама си.
— Нека моят бледолик брат слезе от коня и ме придружи вътре в шатрата!
Нямаше как да откажа на тази покана. Въведоха ме във вигвама, където ми дадоха да изям парче сладкиш, приготвен от камас (Особен вид лукоподобни корени — Б. изд.)., После се сбогувах. Когато излязох от шатрата, видях при моите коне чернооката девойка, която бях забелязал още сутринта. Тя се навърташе около животните, които бяха вече оседлани, опаковаше и товареше за нас хранителни припаси.
— Коя е тази дъщеря на ракуросите? — попитах Ма-рам.
— Това е Хи-ла-ди (Кристален извор — Б. нем. изд.), дъщерята на вожда То-кай-хун. Тя те моли да приемеш, каквото ти предлага, защото си пощадил нейния брат Ма-рам.
Подадох ръка на момичето.
— Нека Маниту ти даде щастие и много лета, цвете на саваната! Погледът ти е бистър, а челото чисто. Дано и животът ти бъде тъй светъл и непомрачен!