След тези думи аз се метнах на седлото и откарах трите коня при моите приятели. Всички и особено Марк изпаднаха във възхищение при вида на врания жребец.
— Чарли — обади се той, — този кон има почти същата стойност като моята стара Тони, само дето тя има по-къса опашка и по-дълги уши. Впрочем вече събрахме всичко, понеже червенокожите нехранимайковци ни върнаха каквото бяха взели. До свечеряване остават точно шест часа. Да тръгваме, пък после ще видим дали например ще успеят пак да ни спипат!
Приготвихме се за път и едва тогава свалихме ремъците на нашите пленници.
— Масса вече тръгва — подкани Цезар, — съвсем много бързо тръгва, та да не настигнат индиън и пак заловят всички масса Бърн, Марк, Олд Шетърхенд и Винету!
Докато все още бяхме в шатрата, вождовете не се помръднаха. Метнахме се на конете и препуснахме напред. «Улицата» между вигвамите бе безлюдна. Не се виждаше нито един индианец. Но бях сигурен, че нашето оттегляне бе наблюдавано от всички. Когато преминавах покрай вигвама на То-кай-хун, ми се стори, че два чифта очи надничаха през процепа, образуван от кожите на входа. Стотици сърца биеха в нетърпеливо очакване да бъдем догонени, но не се съмнявах, че тук имаше и две сърца, които ни пожелаваха щастливо бягство.
Осма глава
В ранчото на дон Фернандо
Прекосихме река Колорадо приблизително там, където се допират границите на щатите Аризона, Невада и Калифорния, щастливо пресякохме територията на индианците паюта и вече очаквахме появяването на източните предпланини на Сиера Невада. Близо до тях, на брега на езерото Моно, мислехме да останем няколко дена, за да си отпочинем. Значително е разстоянието от територията на команчите до това езеро. Трябва да се преодолеят необятни савани, планини, забили върховете си в небесата, а след това и мъртви солени пустини, тъй че колкото и яки и издръжливи да са конете и ездачите, все пак такова тежко и мъчително пътуване не остава без последици за тях.
А какво ни беше накарало да изминем този дълъг път до Калифорния? Първо, Бърнард Маршъл искаше да потърси там брат си и второ, допускахме, че след като двамата Моргановци тъй неочаквано бяха загубили плячката си край Рио Пекос, те се бяха отправили към страната на златото. Имахме достатъчно основание за това предположение.
След като напуснахме селото на команчите, ние яздихме през целия следобед и през цялата нощ, тъй че още по обед на следващия ден видяхме пред нас северните склонове на Сиера Гуадалупе. Въпреки неимоверното напрежение кобилата на Марк и жребецът на Винету бяха в изключително добро състояние, а и останалите коне бяха толкова бодри, че нямаше защо да се безпокоим за тях. Преодоляхме и Сиера Гуадалупе, без да забележим каквато и да било следа от преследвачи, а когато няколко дни по-късно пресякохме Рио Гранде, вече нямаше защо да се страхуваме от команчите.
Западно от Рио Гранде от юг на север напират многобройни планински вериги, сред които се намира и планината Зуни. Добрахме се до нея без особени приключения. Обаче тук се случи нещо твърде важно.
По обяд се спряхме да лагеруваме на най-високото място в един проход и Винету се покатери върху скалата над нас, за да наблюдава околността. Оттам се виждаше надалеч по пътя и пред нас, и зад нас.
— Уф! — извика той внезапно, легна на земята и бързо се спусна при нас.
Веднага грабнахме оръжията си и се изправихме на крака.
— Какво има? — попита Маршъл.
— Червенокожи мъже.
— Колко са?
— Осем.
— От кое племе?
— Винету не успя да разбере, понеже мъжете са отстранили от себе си всичко, което би могло да издаде към кое племе принадлежат.
— Дали са тръгнали по бойната пътека?
— Нямат бои по лицата си, обаче носят оръжия.
— На какво разстояние са от нас?
— За четвъртинката от един час ще пристигнат тук. Нека моите братя се разделят. Винету и Безухия ще отидат напред, Маршъл заедно с чернокожия човек назад, за да се прикрият зад скалите. Моят брат Шарли ще остане тук при своя кон.
Той хвана юздите на останалите четири коня и ги отведе зад огромните скални отломъци, където не беше възможно да бъдат забелязани. После той и останалите трима заеха предложените от него позиции. Аз останах седнал, полуобърнат към посоката, откъдето трябваше да се появят очакваните от нас индианци. Карабината «Хенри» лежеше до мен, готова за стрелба.
Не беше изминал и четвърт час, когато долових конски тропот. Престорих се, сякаш не съм чул нищо, обаче скришом наблюдавах внимателно осемте ездачи, които ме бяха вече забелязали и спряха конете си за няколко мига. Размениха две-три думи и после се насочиха към мен. Наоколо земята бе толкова камениста, че по нея не бяха останали никакви следи. Следователно те нямаше как да разберат, че не бях сам тук.