В този момент аз се изправих спокойно и взех карабината в ръка. Червенокожите се спряха на десетина крачки пред мен и застаналият най-отпред попита:
— Какво прави бледоликият в тези планини?
— Белият човек си почива от дълъг път.
— Откъде идва той?
— От бреговете на Рио Гранде.
— А накъде е тръгнал?
— Уф! — възкликна в този момент един друг, преди още да бях отговорил на последния въпрос. — Воините на команчите са виждали този бял човек край водите на Пекос. Той беше там с Ма-рам, сина на вожда То-кай-хун. Той стреля по двамата бледолики, преследвани от моите братя!
И тъй, този човек беше от петимата команчи, които бяха виновни за бягството на двамата Моргановци, понеже в същото време се бяха нахвърлили върху мен. Не успях да го позная сега, защото тогава лицето му бе покрито с боите на войната, а освен това бях имал възможност да видя индианците за съвсем кратко време.
— Къде отиде после бледоликият с Ма-рам? — попита ме предводителят им, след като чу това изявление.
— В лагера на команчите.
— А къде и как се срещна бледоликият с Ма-рам?
— Плених го в долината, където той беше останал, след като воините на команчите нападнаха Винету, Безухия, един друг бледолик и един негър.
При този отговор команчите посегнаха към ножовете си.
— Уф! — възкликна предводителят им. — Бледоликият е пленил Ма-рам! Ами какво стана с другите червенокожи мъже?
— Не съм им причинил никакво зло. Единия вързах, а останалите четирима нямаха ни очи, ни уши, за да видят и чуят, че отведох със себе си сина на вожда.
— Но Ма-рам не беше вързан, когато го срещнахме заедно с бледоликия — отбеляза другият индианец.
— Аз му свалих ремъците, понеже ми обеща да ме следва покорно до вигвамите на команчите.
— Уф! Каква работа е имал белият човек там?
— Исках да освободя вожда на апачите и Безухия. Плених четиримата вождове на ракуросите и ги освободих само срещу техните пленници. Тези пленници получиха разрешението да тръгнат с мен, а команчите ни дадоха като преднина четвъртината от денонощието.
— И пленниците избягаха, така ли?
— Да!
Правеше ми удоволствие да ядосвам червенокожите с описанието на тези събития. И наистина, ето че в този момент предводителят на малкия отряд избухна:
— Тогава бледоликият трябва да умре!
Той взе пушката си. Останалите имаха само лъкове и стрели.
— Ако се стигне до сражение, то червенокожите мъже ще умрат, преди още да са вдигнали оръжията си, понеже аз не се страхувам от осем индианци — заявих нехайно. — Но воините на команчите няма да ми сторят нищо лошо, като им кажа, че още днес биха могли да заловят Безухия, Винету и другите двама.
— Уф! Къде?
— Тук!
Посочих наляво и после надясно.
— Ето там е Винету заедно с Безухия, а пък там е другият бял с чернокожия човек.
Спътниците ми се бяха показали от едната и от другата страна и държаха пушките си готови за стрелба. В същото време аз бързо отскочих няколко крачки назад и се прицелих с карабината си в предводителя.
— Червенокожите мъже са наши пленници. Нека слязат от конете си! — заповядах им аз.
Те бяха с трима повече от нас, обаче ги превъзхождахме с нашите пет пушки. Нямаха никаква възможност за бягство нито напред, нито назад и ето защо не се учудих, че предводителят им остави своята пушка и попита:
— Не вижда ли моят бял брат, че червенокожите мъже не са тръгнали по бойната пътека?
— И въпреки това искаха да ме убият! Обаче белият човек не желае да пролива кръвта на своите червенокожи братя. Нека слязат от конете си и изпушат с нас калюмета на мира!
Те се поколебаха да последват моята подкана, зад която можеше да се крие някоя военна хитрост.
— Как се казва моят бял брат? — попита червенокожият.
— Наричат ме Поразяващата ръка.
— Уф! Тогава можем да вярваме на думите му. Нека моите братя слязат от конете!
Той свали лулата от врата си и седна до мен. Неговите другари последваха примера му. Моите спътници се приближиха и също насядаха. Лулата бе натъпкана и тръгна да обикаля от ръка на ръка. Но когато Бърнард я подаде на Винету, той отказа да я вземе и рече:
— Вождът на апачите седи заедно с команчите само защото неговият брат говори с тях, но Винету няма да вземе калюмета от техните ръце. Нека не забравят Мапими, където те упорито отхвърлиха всички мирни предложения на апача.