Команчите се престориха, че не чуха тези думи. Отново се обърнах към предводителя им:
— Червенокожите мъже се втурнаха по дирите на двамата бледолики предатели, нали?
— Моят брат го чу вече.
— А догониха ли ги?
— Не. Белите се добраха до територия, където живеят врагове на команчите, и ние трябваше да се върнем.
— Но как успяха негодниците да офейкат, след като нямаха коне!
— Те откраднаха жребците на команчите.
— Ах! Та нямат ли команчите очи да видят крадеца, или пък уши, за да чуят стъпките му?
— Бяха се събрали около гробницата на своя вожд, а когато се върнаха при конете, пазачът им беше убит и две от най-хубавите животни липсваха.
Това бе единственият възможен начин за двамата Моргановци да си спасят кожите. Наистина, необходима е голяма дързост да рискуваш да се промъкнеш в тила на преследвачите си, на команчите, и да отвлечеш конете им. Двамата разбойници бяха смели мъже и не биваше да бъдат подценявани като противници. Но все пак трябваше да ни паднат в ръцете, та дори и да се наложеше да ги гоним около цялото земно кълбо. Ето защо срещата ни с тези команчи беше добре дошла за мен.
Те не останаха да почиват дълго. Едва когато си тръгваха, аз ги попитах:
— Къде видяха моите червенокожи братя следите на белите мъже за последен път?
— На два дни езда оттук. Моят брат иска да ги преследва?
— Да. Свършено е с тях, ако ги срещнем!
— Уф! Олд Шетърхенд изказа горещото желание на команчите. Нека той язди все към залез слънце и щом измине един ден ще стигне до голяма долина, която се простира от юг на север. Да продължи през долината на север, докато намери едно място, където е горял огън! После нека прехвърли с коня си височината и продължи, докато се срещне с водата, която тече на запад. Нека я следва. Ще намери два пъти пепелта от огньовете им. Но при втория огън воините на команчите бяха принудени да тръгнат обратно, понеже там започват ловните полета на навахите.
— А колко далече бяха моите братя от преследваните, когато се видяха принудени да се върнат?
— Нямаше и един ден езда. Червенокожите воини щяха да продължат преследването, обаче в долините съзряха вигвамите на своите неприятели, където сигурно щяха да намерят смъртта си.
— Воините на команчите могат да кажат на То-кай-хун и на другите трима вождове, че Винету, Безухия и Поразяващата ръка ще догонят двамата предатели. Нека Ма-рам си спомня често за Поразяващата ръка, защото и белият ловец ще мисли за него.
— А Винету, апачът, ще преследва ли воините на команчите?
— Не. Той е техен враг, обаче те изпушиха калюмета на мира с неговите братя. Той ще ги остави да си вървят.
Команчите се метнаха на конете и си тръгнаха. Ние сторихме същото. Те отнасяха на изток вестта за нашата среща, а ние пък поехме на запад с увереността, че ще заловим двамата Моргановци.
По нашия път видяхме, че описанието, дадено ни от индианците, бе съвсем точно. Тъй като Винету и аз се намирахме в приятелски отношения с навахите (Виж том-37 «Краля на петрола» — Б. нем. изд.), можехме да се отбием при тях. Там разбрахме, че търсените от нас хора са останали само няколко часа и са питали за най-близките пътища, водещи към Колорадо. Бяха споменавали и за езерото Моно и макар да бяхме на няколко дни път зад тях, все пак дотук следите им бяха тъй ясни, че можехме да бъдем сигурни в скорошната ни тъй желана среща с тях.
Насочихме се към Сиера Невада, а после препуснахме през обширна равнина с многобройни следи от бизони, която се беше проточила покрай източните склонове на величествената планина. Много ни се искаше да срещнем някои от тези животни, понеже от дълго време ядяхме само сушено месо и макар и да имахме запаси за още няколко дена, все пак прясното филе или бут на някой бизон или на някоя млада юница щеше да ни е добре дошло.
По тази причина аз и Бърнард, който досега не беше участвувал в лов на бизони, се отбихме вдясно от нашия път, където храсталаците и различните ниски дървета ни караха да предполагаме, че може да се намери вода, а тя бе условие и за присъствието на бизони. Вече бе настанало знойно пладне и по това време този дивеч с удоволствие се разхлажда във водата или пък преживя близо до нея.
И наистина, изглежда, било писано надеждите ми да се сбъднат, защото на хоризонта се появи група от четири животни, към които ние незабавно се насочихме. За съжаление вятърът духаше откъм гърба ни, тъй че скоро животните ни забелязаха. Видяхме се принудени да пришпорим конете до краен предел. И ето че сега враният жребец на Ма-рам блестящо доказа качествата си. Той летеше с такава бързина, сякаш бях някой жокей, лек като перо. Конят на Бърнард изостана далеч назад. Тази великолепна черта на животното ме накара да изпитам и едно друго негово качество, което много се цени в Запада. А именно реших да не използвам карабината си, а ласото. Моето ласо нямаше ухо, а пръстен, през който ремъкът на клупа се движи много по-сигурно и по-добре, отколкото през коженото ухо, използвано от индианците.