Недалеч от един върбалак догоних животните и забелязах, че не бяха бизони, ами говеда, излезли на паша. Стадото се състоеше от един много силен бик и три крави, от които си избрах една, чиято загладена кожа ме караше да предполагам, че месото й бе крехко. Отделих я от останалите животни, приближих се отстрани и хвърлих ласото. И сега моят кон доказа превъзходните си качества. Щом ласото изсвири във въздуха, жребецът, без да чака подкана, бързо се обърна, наведе силно напред тялото си и запъна крака в земята. Клупът се затегна около врата на кравата, последва мощно дръпване, което принуди коня ми почти да седне, но той все пак остана на крака и здраво изпъна ремъка, завързан за предната част на седлото. Кравата бе съборена на земята. Скочих от коня, измъкнах ножа си и със силен удар в тила я довърших. Жребецът, който ме следеше с поглед, отпусна ласото. Приближих се до това славно животно и започнах да го милвам по врата, а то от благодарност потърка глава в рамото ми.
Измъкнах клупа на ласото през главата на кравата и тъкмо се канех да й разпоря корема, когато се появи Бърнард.
— Закъснях! — завайка се той. — Да продължа ли подир другите?
— Не. Това месо ни стига. А и тук можеш да помогнеш.
Той слезе на земята, а аз обърнах кравата на другата страна. Едва тогава забелязах, че тя имаше дамгосан някакъв знак.
— Така си и мислех. Това животно е от стадото на някоя естансия или ранчо.
— Ами имаме ли право да убиваме такава крава? — попита Бърнард.
— Да. В тези райони само кожата на говедата има някаква стойност. Обичаите разрешават на всеки пътник да убие някое добиче за лични нужди, обаче той е длъжен да предаде кожата на собственика.
— Тогава ние трябва да му занесем кожата, така ли?
— Не е точно така. Ако наблизо се намира някое ранчо, в такъв случай е необходимо само да съобщим на хората къде могат да намерят кожата.
Кравата лежеше най-много на пет крачки от споменатия храсталак. Едва бях свършил с обясненията си, когато дочух остър звук и Бърнард нададе вик. Вдигнах глава от моята работа и успях да забележа как той бе повлечен с ласо през тясната открита ивица между храсталаците. Грабнах лежащата до мен карабина «Хенри», бързо прекосих храсталака и забелязах един конник, облечен по мексикански, който се отдалечаваше в галоп, влачейки след себе си Маршъл.
В случая нямаше място за колебания, иначе Бърнард щеше да бъде влачен с ласото, докато умре. Мигновено вдигнах карабината, прицелих се в коня на ездача и натиснах спусъка. Животното направи още няколко крачки и рухна на земята. Изтичах до него. Човекът беше излетял от седлото. В този момент той се изправи на крака и щом ме съзря, заряза всичко и си плю на петите.
Не можех да го гоня, защото най-напред трябваше да се погрижа за Бърнард. Ласото беше пристегнало ръцете му тъй здраво към тялото, че той нямаше възможност да се помръдне. Незабавно го освободих и за щастие се оказа, че е пострадал съвсем малко и веднага успя да се изправи на крака, жив и здрав.
— By Jove — ама че пързаляне падна! — рече той, като си пое дълбоко дъх. — Какво искаше от мен този тип?
— Не знам.
— Защо не застреля него, ами коня?
— Първо, защото той е човек, а конят — животно, и второ, смъртта му нямаше да ти е от голяма полза, защото, както виждаш, ласото е закрепено за седлото и конят щеше да продължи да те влачи, макар и останал без ездач.
— Всъщност би трябвало и сам да се сетя — обади се Бърнард, опипвайки цялото си тяло, за да разбере, дали не е пострадал.
— Ела да се върнем при кравата! — напомних му аз. — Нека побързаме да свършим работата си с нея, защото тук не ми се струва вече тъй безопасно.
— Мислех, че тук не сме изложени вече на подобни опасности, тъй като териториите на индианците останаха зад нас.
— Много се лъжеш. Вече се намираме в онези опасни райони, където вместо «индиос бравос» (испанците са нарекли така свободно скитащите червенокожи), вилнеят мексикански разбойници и бандити от американските щати. Скоро ще чуеш за тях, а може и да ги видиш!