Взехме само най-хубавите парчета месо от кравата, натоварихме ги зад нас на седлата и се постарахме да догоним нашите хора. Това не се оказа особено трудно, понеже междувременно те бяха спрели. Щом Цезар съзря месото, се развика още отдалече:
— О-о, а-а, ето масса идват с бифтек! Цезар веднага донесат дърва, напалят огън и опекат бут на бизон!
Оставихме го да върши каквото намери за добре и докато той старателно изпълняваше ролята на готвач, ние обсъдихме нашето последно приключение. След като печеното придоби необходимия цвят, човек можеше направо да се смае от големината на късовете, които започнаха да изчезват зад дебелите бърни на негъра. Той бе толкова силно погълнат от това занимание, че изобщо не обърна внимание на възклицанието на Марк:
— Behold, отсреща ездачи ли се задават или са само коне?
Погледнах през бинокъла.
— Ездачи… трима… петима… осем.
— Дали ще ни видят?
— Разбира се. Сигурно отдавна вече са забелязали дима.
— А що за хора са?
— Мексиканци, ако се съди по широкополите шапки и високите седла.
— Тогава нека например се позаловим за оръжията си. Това посещение би могло да е във връзка с вашия ездач с ласото!
Групата ездачи се спря на известно разстояние от нас. Всички бяха мексиканци, както изглеждаше — един ранчеро и седем ратаи. В един от тях разпознах човека, чийто кон бях застрелял. Очевидно те се съвещаваха, после се разпръснаха наляво и надясно, образуваха кръг и ни обградиха.
— Тези мъже, изглежда, искат да разговарят с нас, хи-хи-хи-хи! — закиска се Марк, дребосъкът, по онзи начин, който винаги бе сигурен признак, че се чувствува развеселен. — Заемам се например съвсем сам да се справя с всичките!
Кръгът от ездачи постепенно се свиваше, докато най-сетне радиусът му достигна най-много дванадесетина конски дължини. След това предводителят им излезе един-два метра напред. Заговори ни на смесицата от английски и испански думи, която обикновено се използва в онези райони.
— Кои сте вие?
Марк му отговори:
— Ние сме мормони от големия град край Соленото езеро и отиваме в Калифорния като мисионери.
— Няма много да ви провърви, помнете ми думата. А кой е този индианец?
— Той не е индианец, а ескимос от Нова Холандия. Ако работите ни наистина не потръгнат добре, тогава ще го показваме на хората за пари.
— Ами негърът?
— Не е никакъв негър, ами лойър (Лойър (англ.) — адвокат — Б. пр.) от Камчатка, който има съдебно дело в Сан Франциско.
Този човечец, изглежда, не беше запознат с географията по-добре от средния мексиканец.
— Хубава компания, няма що! — промърмори той. — Трима мормонски мисионери и някакъв чуждоземен адвокат ми открадват една крава, а после се опитват да убият един от моите вакероси ((исп.) — пазач на стада добитък, аналогично понятие на американския каубой — Б. пр.)! Ще ви дам да разберете какво означава това. Вие сте мои пленници и ще дойдете с мен в ранчото ми!
Марк се извърна към мен и с лукаво изражение на лицето ме попита:
— Да отидем ли, Чарли? Може би в ранчото ще има нещо повечко за хапване отколкото тук.
— Можем да опитаме. Ако този човек не е някой естансиеро с неколкостотин подчинени, а е само дребен ранчеро, тогава не би могъл да ни стори нищо лошо.
— Well, нека в такъв случай си направим това удоволствие. Той отново се обърна към мексиканеца:
— Сеньор, наистина ли ще се занимавате с нас заради една такава дреболия?
— Не съм никакъв сеньор, а дон, гранд. Наричат ме дон Фернандо де Венанго-и-Колона де Молинарес де Гахалпа-и-Ростредо, запомнете го!
— Heigh-day, брей, че знатен господар! Значи ще трябва да ви се подчиним, но се надявам, ще бъдете милостив към нас.
Ние не направихме никакъв опит да се съпротивяваме. Станахме от местата си, изгасихме огъня и възседнахме конете. Цезар се хилеше доволен:
— О-о, а-а, хубаво! Негър Цезар сме лойър от… от… Цезар вече съм забравил! В ранчо ще съм много хубав храна и напитка и Цезар там живеят съвсем твърде много добре!
Заобиколени от всички страни, потеглихме в бесен галоп, тъй като мексиканците не са свикнали да яздят иначе. В това време ми се предложи чудесната възможност да огледам облеклото на тези хора.
То е много живописно и красиво и едва ли облеклото в някоя друга страна би могло да се сравни с него. Главата е покрита от ниска шапка с много широка периферия, тъй нареченото сомбреро. То се прави от черна или кафява филцова материя или се изплита от мека и фина трева, известна и в Европа. Тези шапки са дошли вече и при нас под името «панама» или панамена шапка. Периферията на шапката на един сеньор, т. е. на някой господар, пък бил той естансиеро, ранчеро или разбойник, е винаги подвита нагоре от едната страна и на нея е закачена тока от злато или месинг, украсена със скъпоценни камъни или късчета цветно стъкло. Тя поддържа периферията подгъната, а същевременно крепи и красивото перо, чиято стойност е различна в зависимост от състоянието на собственика на шапката. Във всеки случай тази украса никога не бива да липсва.