Качи ли се мексиканецът на коня си, той прикрепя за седлото и пончото си — наметка, прилична на одеяло, която може да покрие цялото тяло и в средата има отвор за главата, тъй че, като се навлече, половината от пончото се спуска отпред по гърдите, а другата половина надолу по гърба.
Седлото и сбруята на конете не отстъп ват по стойност на облеклото на ездачите. Навсякъде по седлото, юздите и оглавника има сребро, а понякога и злато. Мундщукът на юздата на богаташките коне е винаги от тежко чисто сребро, а верижките, които красят юздите, не са кухи, а се изработват плътни, и то от чисто злато. Понякога мундщукът заедно с всички украшения струва само петдесет ескудо, но често стойността му възлиза и на петстотин ескудо де оро (Златно ескудо равно на 8,25 марки — Б. пр.).
Всички коне носят прочутото, но също и придобило мрачна слава, необикновено високо испанско седло, тъй че седне ли веднъж ездачът на него, вече е почти невъзможно да падне. А ако той е поне донякъде сръчен, на коня вероятно ще му бъде доста трудно да го хвърли на земята. Плътно долепеното до гърба облегало на седлото се издига чак дотам, откъдето започват късите ребра. Предната част на седлото е също много висока, и тъй като завършва с един месингов издатък, дълъг около петнадесетина сантиметра, чийто край обикновено представлява конска глава, то тя достига до височината на гърдите на ездача.
От седлото до подопашния ремък се спуска броня от твърда дебела кожа, която пази задницата и хълбоците на коня. В наше време ездачите обикновено не я поставят, обаче предприемат ли пътуване, често я взимат, и то преди всичко, защото по нея има значителен брой джобове, джобчета и кобури, които са много практични. Тази броня носи смешното име «кола де пато». ((исп.) — патешка опашка — Б. пр.)
Стремената, често закачени на сребърни вериги, се изработват, общо взето, от дърво и в стари времена са представлявали истински обувки, които са покривали стъпалото на крака и са го предпазвали от всякакво нараняване. Дървените обувки са изчезнали, обаче дървените стремена са се запазили. За да бъде все пак защитена от нараняване долната част на крака, отпред на стремената са поставени «тапагерес» ((исп.) — кожено покривало, щит — Б. нем. изд.), които обгръщат предната част на стъпалото и са красиво извезани с метални нишки. Много богатите хора имат стремена от ажурена желязна ламарина, представляващи скъпоценна изработка от онзи тип, който днес виждаме в оръжейните музеи. Тъй като ездачът се стреми да се защити срещу всичко възможно, то той окача на предната част от седлото и две «армас де п-ело», които се спускат надолу от двете страни на коня. Това са здрави груби кожи от коза с окосмената страна навън, с които в дъждовно време се покриват бедрата и колената. А когато конете минават през трънливи храсталаци, кожите добре предпазват краката от разраняване…
След около половин час пред очите ни се появи някаква постройка и ние предположихме, че е ранчото. Влязохме в просторния двор в галоп и там слязохме от конете.
— Сеньора Еулалия, сеньорита Алма, елате, елате и вижте кого ви водя! — извика ранчерото високо на испански по посока на главната сграда.
На гласа му се отзоваха две същества, които изхвръкнаха навън през вратата с такава бързина, че аз неволно преиначих мислено стиховете на Шилер:
«Тогаз избълваха двукрилите врати ведно и ненадейно две жени»… (Авторът има предвид Шилеровото стихотворение «Ръкавицата» — Б. пр.)
Да, както чухме те бяха дами, една сеньора и една сеньорита, само че външността им с нищо не го издаваше. И двете бяха боси и гологлави. Но не беше възможно веднага да се установи дали странната сплъстена маса върху главите им беше коса, или не. Къси поли закриваха горната част на краката им, докато надолу по тях бе полепнала такава кал и мръсотия, че човек като нищо би си помислил, че са обути във високи ботуши. От кръста нагоре бяха облечени само в някакви блузи, които преди години са били може би бели, обаче сега имаха такъв вид, сякаш са били използвани за почистване на някоя камина.
Та тези две дами излетяха като стрели през вратата, спряха се и с широко отворени уста нахално се зазяпаха в нас.
— Що за хора ни водите, дон Фернандо де Венанго-и-Коло-на? — извика пискливо по-възрастната от тях. — Знаете ли каква работа ще падне, щом петима гости ще трябва да ядат, да пият, да се веселят, да пушат и да спят! Не обичам такива неща! Няма да го позволя! Предпочитам веднага да се махна оттук и да ви оставя сам в това мизерно ранчо заедно с цялата ви сбирщина. Как ми се иска никога да не се бях вслушвала в увещанията ви да напусна моето хубаво Сан Хосе и…