— Маршъл? — повтори тя въпросително. — Това име ни е скъпо. Един сеньор Маршъл, Алано Маршъл, живя известно време при сестра ми в Сан Франциско.
— Алън Маршъл? Може би е от Луисвил в Съединените щати? — осведомих се аз.
— Разбира се, разбира се, че е той! Познавате ли го?
— Ами да! Този сеньор се казва Бърнард Маршъл, ювелир е от Луисвил и е негов брат.
— Света Лаурета! Така е! Той беше ювелир, имаше брат, който се казваше Бернардо. Алма, сърцето ти не те е измамило. Сеньор Бернардо, елате в моите обятия, вие сте ми добре дошъл!
Този внезапен изблик на радост се нуждаеше все пак от някакво допълнително обяснение. Макар че Бърнард страшно много се зарадва тъй неочаквано да получи някаква вест за своя изчезнал брат, той все пак предпочете само лекичко да поднесе ръката на сеньората в близост до устните си, отколкото да се озове в нейните прегръдки.
— Тръгнал съм да търся моя брат — поде той. — Къде се намира сега той, доня Еулалия?
— Алма, моята дъщеря, беше на посещение при сестра ми — обясни повелителката на ранчото. — Когато е трябвало вече да се връща, той се канел да отиде в златните мини. Сеньор Бернардо, всички тези мъже ваши приятели ли са?
— Всички! Дължа им твърде много, дори свободата и живота си. Този сеньор Шетърхенд ме избави от гладна и жадна смърт, от ръцете на стейкманите и от пленничество при команчите.
Тя отново плесна с ръце.
— Нима е възможно? Такива приключения ли сте преживели? О, трябва да ни ги разкажете! Но как така сте мормон, а пък вашият брат не е?
— Не сме мормони, доня Еулалия! Само се пошегувахме.
Достопочтената жена бързо се извърна към ранчерото.
— Чухте ли, дон Фернандо де Венанго-и-Гахалпа? Те не са нито миртопи, нито разбойници и убийци! Моята присъда е да бъдат освободени. Те ще са наши гости и ще останат у нас колкото си искат. Алма, тичай бързо в кухнята и донеси бутилката с босилков джулеп ((англ.) — В случая силно спиртно питие, смесвано с доста захар и различни ароматни треви — Б. пр.). Трябва да пийнем за добре дошли.
Щом чу думата «джулеп», лицето на ранчерото изведнъж се проясни. Изглежда, че той влизаше в допир с въпросната бутилка само при особено тържествени случаи и ето защо ние не можехме да му се сърдим, че се радваше и гледаше на нашето появяване именно като на такъв случай. Стана ми ясно, че бутилката ще е най-доброто средство за нашето помиряване.
Сеньорита Алма скочи и изприпка тъй чевръсто, та ми се стори че виждам как се разхвърчаха корички мръсотия от краката й. Върна се също тъй бързо, носейки обемисто тумбесто шише и чаша със съответната големина.
Който знае каква долнопробна парцуца доставят янките в онези райони под името «джулеп», той със сигурност ще предположи, че ние най-много да сме лизнали от това питие, а пък дамите изобщо не са го опитали. По отношение на нас би трябвало да му дам право, обаче, и двете жени изпиха по една чаша с такова удоволствие, като че ли ставаше въпрос за «Люнел» (известен френски ликьор — Б. пр.). Винету не пи даже и капка, понеже изобщо не слагаше в уста огнена вода. Но ранчерото продължи да си налива дотогава, докато неговата стопанка без много церемонии му изтръгна шишето от ръцете.
— Не прекалявайте, дон Фернандо де Венанго-и-Рестредо-и-Колона! Знаете, че имам само още две бутилки от това питие. Отведете сеньорите в стаята! Ние, дамите, ще се издокараме най-напред, а после ще се погрижим да задоволим глада, който несъмнено всички изпитват. Ела, Алма! Hasta luego (l(исп.) — До скоро виждане — Б. нем. изд.), сеньори!
«Дамите» изчезнаха в една дупка на стената, зад която сигурно се намираше техният «будоар» или пък кухнята, а може би и двете заедно. А нас ранчерото ни отведе в помещението, което сеньора Еулалия бе почела с названието «стая», но нейде другаде то положително щеше да бъде наречено с думата «харман». В него имаше една маса и няколко скамейки, сковани от грубо одялани пръти. И тъй, можехме да седнем. Но в същото време забелязахме, че вакеросите незабавно се нахвърлиха върху конете ни, за да претършуват съдържанието на кобурите на седлата ни. Излязох навън, за да прибера на сигурно място кобурите и съдържанието им, понеже бях чувал, че най-добрите вакероси неизбежно са и най-големите джебчии. Наложи се да оставим Цезар при конете, за да ги пази, докато пасат пред портата. Той се заоплаква горко от това решение.
— Масса сега ядат много добър хубав неща в стая. Защо Цезар трябва останат при коне?