За да може читателят да си представи къде и как спахме, трябва да бъде запознат с вътрешността на едно ранчо. В повечето случаи подобна сграда има в действителност едно-единствено жилищно помещение. По съвсем патриархален начин тук живее и спи заедно всичко живо, което принадлежи към този дом, включително и различните гости. С думите «всичко живо, което принадлежи към дома» често се имат предвид кравата, осигуряваща топло мляко, ездитните коне, овцете, свинете, кокошките, кучетата и котките. Подът е покрит с добре утъпкана глина, придобила твърдостта на камък, върху която се разстила малко трева или мъх. Тази постеля се превръща в постоянно обиталище на скорпиони, паяци, стоножки и други гадини и през нощта служи на спящите хора вместо дюшек. Пончото пък се използва като одеяло.
Такова беше положението и в нашето ранчо. Дон Фернандо де Венанго, сеньора Еулалия, сеньорита Алма, старата негърка, всички вакероси, а най-сетне и ние налягахме нагъсто един до друг също като в някоя планинска хижа у нас, където за три пфенига получаваш правото да спиш върху слама и вместо възглавница да използваш облегалото на някой прекатурен стол. Бих предпочел да си избера удобно местенце навън на открито, но не биваше да рискувам да наруша законите на гостоприемството по подобен начин, тъй като това би било голяма обида за домакините.
Сутринта тръгнахме на път, изпроводени от приятелските благопожелания на всички обитатели на ранчото. Волю-неволю, за да угоди на доня Еулалия, даже и вакерото, когото бях ударил с юмрук, бе принуден да ни пожелае «на добър път».
Дон Фернандо де Венанго-и-Колона де Молинарес де Гахалпа-и-Ростредо ни придружи на кон доста надалеч и едва към обед реши да се връща. Изглежда, че нямаше голямо желание да се раздели с мормонските мисионери, макар че по тяхна вина бе останал без капка джулеп.
След толкова потайното съобщение на сеньора Еулалия нямаше нужда строго да се придържаме към първоначалния си план на пътуване. Когато достигнахме езерото Моно, направихме много по-краткотрайна почивка, отколкото предвиждахме предварително. Нали в ранчото нашите коне си бяха отпочивали почти цяло денонощие.
После продължихме с бързи целодневни преходи през Сиера Невада, спуснахме се към Модесто, там взехме влака и през Стоктън се добрахме до Сан Франциско. целта на пътуването ни.
Девета глава
Една необикновена страноприемница
Сан Франциско е разположен в самия край на дълъг и тесен нос. От западната му страна е океанът, от източната — великолепният му залив, а на север се намира входът за този залив. Пристанището на Сан Франциско е може би най-красивото и най-безопасното в цял свят и същевременно е толкова голямо, че в него биха се побрали флотите на всички страни. Навсякъде се забелязва кипежът на трескав живот, среща се неописуемо пъстър хаос от най-различни националности, каквито изобщо може да си представи човек. С европейците от всички държави на Стария континент се смесват «дивите» или полуцивилизовани червенокожи, които изнасят на тукашния пазар плодовете на своя лов и може би за пръв път получават такава цена, която не може да се нарече, направо чиста измама. В този град гордият, живописно облечен мексиканец крачи редом с непретенциозния немец, невъзмутимо спокойният англичанин редом с чевръстия французин. Индийските кули в бели памучни дрехи се срещат с нечистоплътните полски евреи, елегантните контета — с грубите американски пионери, а тиролските търговци — със златотърсачите, загорели от слънцето, с невчесани сплъстени Коси, под чиито големи рошави бради е изчезнало всичко онова, което Обикновено се определя с понятието «физиономия». Тук можете да се натъкнете на монголци от азиатските плата, на перси от Индия, малайци от Зондския архипелаг и китайци от брега на Янг-це-кианг.
Тези синове на «Небесната империя» (Привърженици на учението на Заратустра — Б. пр.) представляват най-забележителната чуждоземна съставна част от населението на града и му придават особен облик. Те всички до един изглеждат като излети от един калъп и скроени по една мярка. На всички носовете са къси и чипи, на всички долната челюст е издадена напред, на всички устните са обърнати нагоре, ъглестите скули силно изпъкнали, очите тесни и изтеглени. Лицата им имат един и същ цвят — жълтеникавопепеляв без никакви други нюанси, без следа от по-тъмно оцветяване на бузите или от по-светло на челото. В неподвижните безизразни черти на всички лица се наблюдава някаква празнота, тъй че изобщо не би могло да става дума за какъвто и да било израз на лицето, ако в присвитите очи не се четеше нещо, отличително за тях — притворство.