Аха, значи французойка! Ядосана, тя рязко си освободи ръката и бързо се отдалечи. Продължих нататък. Край ъгъла на една от масите ме пресрещна втора Хеба ((древногръцка митология) — богиня на младостта — Б. пр.).
— Мадмоазел, бихте ли ми казали, дали е възможно да говоря със сеньората?
— I am not mademoiselle! ((англ.) — Не съм мадмоазел! — Б. пр.)
И изчезна. И тъй, англичанка или американка! Но ако ми беше писано, преди да се добера до моята сеньора, да премина през всички народи и езици, едва ли щях да разговарям с нея преди свечеряване. Ала ето че отсреща забелязах да стои друга млада жена, която ме следеше с поглед. Стори ми се… да, наистина, несъмнено бях виждал вече това лице! Отново опънах платна, насочвайки се право към нея. Но преди още да я достигна, тя плесна с ръце и се втурна към мен, като че ли имаше намерение да вреже носа на кораба си в моя борд и да ме прати на дъното.
— Господин съседе, нима е възможно? Едва ви разпознах, каква брада сте си пуснали тук!
— Я виж ти! Густел, Густел Ебербах! И аз едва ви познах, тъй много сте пораснала! Но как попаднахте от дома тук в Америка, в Калифорния!
— Майка ми умря малко след като отново тръгнахте по света. И ето че тогава при нас дойде някакъв посредник и успя да придума татко да заминем. Но не всичко стана тъй, както си мислеше той. Сега баща ми и братята ми са горе в планините, където имало толкоз много злато, а мен ме оставиха тук да чакам, докато се върнат. Добре съм, не се оплаквам.
— По-късно пак ще си поговорим — рекох й аз, — а сега ми кажете къде мога да намеря сеньората! Вече питах две ваши колежки, но в отговор чух само различни грубости.
— Лесно обяснимо е, понеже не бива да наричате госпожата иначе освен «доня». Най-добре доня Елвира.
— Ще го имам предвид! И тъй, възможно ли е да разговарям с нея?
— Ще проверя. Къде сте седнали?
— Ей там на втората маса.
— Засега се върнете на мястото си, съседе. Щом науча нещо, ще ви съобщя.
Това беше пак една от онези необикновени срещи, каквито съм преживявал не една или две. Бащата на Густел Ебербах и моят баща бяха съседи и взаимно са си кумували. А ето че сега старият дърводелец се бе запилял горе в златните мини, Двамата му сина, по-възрастният от които ми беше съученик, се намираха при него, а още в първата странноприемница на Сан Франциско, чийто праг прекрачваше кракът ми съдбата ми бе отредила да срещна най-малкото му дете, Густел. Когато все още я носех на ръце, тя все си разрошваше гъстата коса тъй, че кичурите й щръкваха във всички посоки. После се засмиваше и с малкото си носле започваше да «рисува» по лицето ми. По онова време и през ум не ми е минавало, че някога ще се видим в Калифорния.
Не след дълго тя се приближи до масата ни.
— Сеньората иска да ви види, макар че в момента няма приемен час.
— Приемен час ли? Една хотелиерка? Густел повдигна рамене.
— Ами на, има, и то два пъти дневно: сутрин от единадесет до дванадесет и следобед от шест до седем. Всеки, който дойде да я посети извън това време, трябва да чака, освен ако няма някоя добра препоръка.
— Аха, много благодаря! — засмях се аз. — Човек изобщо няма представа каква цена би могла да има една любезна съседка!
— Нали? Хайде, елате!
Цялата работа започваше да прилича на истински прием при някоя видна личност. Бях въведен в малко помещение, което бе подредено като чакалня. Според указанията на Густел трябваше да чакам тук докато зад дебелата завеса се разнесеше звън на звънец.
Всичко това ми се струваше твърде странно, още повече че измина почти половин час, докато бе даден въпросният сигнал. Влязох и се озовах в стая, която бе буквално претъпкана от цяла колекция всевъзможни мебели и различни предмети, служещи като украшения. Изглежда, доня Елвира държеше на всяка цена да има красива и богато обзаведена стая и тя наистина си я беше обзавела, и то така, че от стените не се виждаше даже и един квадратен сантиметър. Тя седеше на едно канапе, подпряла се с длан върху географска карта, преметната през страничното облегало на канапето. В скута й имаше китара, до нея някаква започната бродерия, а пред нея пък стоеше триножник за рисуване, но бе поставен между нея и прозореца по такъв начин, че за светлина и дума не можеше да става. Върху закрепения бял лист забелязах две полузавършени скици. Ако не се лъжех, едната, изглежда, представляваше главата на котарак или на старица, на която все още липсваше утринното боне, а другата скица пък несъмнено имаше зоологически характер, само че никак не ми беше лесно да определя по-точно изобразения предмет. Тя представляваше или кашалот, изтънен стократно, или пък глист в съответното удебеляване.