Поклоних се ниско и смирено. Изглежда, сеньората не ме забеляза, а втренчено гледаше някаква точка на тавана, където аз не успях да открия нищо забележително. Но ето че с внезапно и бързо движение обърна към мен глава и ме попита на английски:
— Какво е разстоянието между луната и земята?
Въпросът й не ме изненада. Бях очаквал някаква подобна чудатост. Но каквото повикало, такова се и обадило!
— На петдесет и четири хиляди мили, и то в понеделник — отвърнах аз. — В съботите разстоянието намалява на около петдесет хиляди.
— Правилно!
Доня Елвира отново започна да разучава споменатата точка. След това пак последва същото рязко обръщане на главата й към мен и тя ме попита:
— От какво се правят стафидите?
— От грозде.
— Съвсем правилно!
Нещастната точка за трети път трябваше да изтърпи втренчения й поглед, след което тя ме атакува с въпроса:
— Какво представлява Poil de chevre?
— Това е плат за дрехи, петнадесет аршина от който струват едно златно ескудо, но хората го носят вече твърде рядко.
— Правилно! Сега вече сте ми добре дошъл, сеньор! Аугуста ме помоли да бъда благосклонна към вас, обаче аз не съм особено разточителна с моята благосклонност и имам навика да подлагам на изпит всеки, който се стреми да я получи. Вие, немците, сте известни с вашата ученост, ето защо ви избрах най-трудните въпроси от различните области на човешкото знание и вие великолепно издържахте изпита, макар че имате по-скоро вид на мечка, отколкото на учен. Но Аугуста ми каза, че сте посещавали много училища и сте се запознали с всички страни и народи. Седнете, сеньор!
— Благодаря, доня Елвира де Гонсалес! — отвърнах аз и скромно се настаних на ръба на един от столовете.
— Желаете да останете в моята странноприемница, така ли?
— Да.
— Ще ви дам тази възможност, понеже както виждам сте много учтив човек, а пък, ако си дадете малко труд, и външността ви ще придобие по-приличен вид. Бил ли сте вече в Испания?
— Да.
— Какво ще кажете за тази карта на моята родина, която съм начертала?
Тя ми подаде хартията. Картата бе прерисувана през копринена хартия, и то твърде зле.
— Много прецизна работа, доня Елвира де Гонсалес!
Тази чудачка прие похвалата ми като нещо съвсем естествено.
— Да, ние жените най-сетне се еманципирахме и нашата най-голяма слава и заслуга е, че започнахме да навлизаме в дълбините на науката, а също така и да изпреварваме мъжете в изящните изкуства. Погледнете тези две картини. Ненадминати са в грандиозността и възвишеността на сюжета. Какви фини линии, какви нюанси, какво отражение на светлината! Вие сте специалист, но въпреки всичко искам да ви изпитам. Какво представлява тази картина?
Сигурно сега щях да претърпя най-позорно поражение, ако «грандиозността и възвишеността на сюжета» не ми бяха подсказали ясно за какво става въпрос. ето защо с невъзмутимо дръзновение отвърнах:
— Морското чудовище.
— Правилно! Вярно, че досега никой не успя ясно да го различи, обаче както за духа на изследователя няма никакви непреодолими пространствени прегради, тъй и окото на художника е дарено със способността да възприема образи, които все още са незрими. Ами тази рисунка?
— Представлява «Горилата» на прочутия Дю Шайи ((1835–1903) — френски изследовател на Африка, донесъл в Европа първата жива горила — Б. пр.).
— Правилно! Вие сте най-ученият човек, когото съм виждала, понеже никой преди вас не съумя веднага да разпознае «Морското чудовище» и «Горилата». Достоен сте за всичките научни звания и титли!
Това признание, което би трябвало да ме изпълни с гордост, има почти същото въздействие като чесъна и лука на добрата сеньора Еулалия. Нейната гениална сестра посочи към масата, поставена до входната врата.
— Аз ръководя моята странноприемница, без да се занимавам пряко с ежедневните въпроси на нейното стопанисване. Ей там има мастило, перодръжка и една книга. Нанесете в нея вашите имена!
След като свърших тази работа, попитах:
— А мога ли сега да впиша и имената на моите спътници?
— Спътници ли имате? Кои са те?
Започнах с чернокожия.
— Цезар, моят тъмнокож слуга.
— Разбира се, човекът, разпознал моето «Морско чудовище» от пръв поглед, не може да пътува без прислуга. Но тези имена не се вписват. По-нататък!
— Винету, вождът на апачите.
Тя направи движение, издаващо изненадата й.
— Прочутият Винету?
— Естествено.