— По-бързо, по-бързо!
Почака известно време.
— Bueno.
— Ало, Хорхе, прекъснаха одеве.
— Не бива да звъните повече, сеньор — смъмри го далечният глас. — Обади се сестрата. Каза, ча сте много болен. Трябва да затворя.
— Не, Хорхе! Почакай! — примоли се старецът. — За последен път, разбери ме. Утре ще ми отнемат телефона. Никога вече не ще мога да позвъня.
Хорхе не отвърна. Старецът продължи:
— В името на Христа, Хорхе! В името на приятелетвото, на нашата младост! Ти не разбираш какво ми е. Връстник си ми, но ти можеш да се движиш! А пък аз не съм мръдвал оттук цели десет години. — Той изтърва слушалката и с мъка я вдигна, защото болката бушуваше в гърдите му. — Хорхе! Там ли си още?
— Но за последен път, нали? — запита Хорхе.
— Обещавам!
Слушалката полегна върху едно бюро, на хиляди мили оттам. Ето ги пак познатите стъпки и накрая — отварянето на прозореца.
— Сега слушай добре! — заповяда си старецът.
И той чу хиляди хора в онова друго лято, в далечните звънки звуци на една латерна, която свиреше „Ла Маримба“ — ах, каква чудна танцова мелодия.
Стиснал очи, старецът протегна ръка да нагласи сякаш на фокус снимките от една стара катедрала, а тялото му бе натежало от плът, бе станало по-младо, под нозете си той усети напечения от слънце тротоар.
Щеше му се да извика: „Там сте още, нали? Там сте си, всички вие, жители на този град по времето на ранната сиеста, когато магазините затварят, а момчетиите крещят пискливо Loteria national para hoi! и предлагат лотарийни билети. Там сте все още, жители на града. Просто не мога да повярвам, че някога и аз съм бил сред вас. Заминеш ли си от един град, за теб той става нереален. Разстоянието превръща всеки един град, бил той Ню Йорк или Чикаго, с цялото му население в нещо недействително. Също както и аз съм недействителен тук, в Илинойс, в този малък град край тихото езеро. Всички сме недействителни един за друг, защото не присъстваме един за друг. Затова хубаво е да чуеш шумовете му и да почувствуваш, че град Мексико е все още там и че хората се движат и съществуват…“
Той седеше и притискаше здраво слушалката до ухото си.
И най-накрая, най-ясният, най-невъзможният от всички звуци — писъкът на зелен трамвай, който завива край ъгъла — трамвай, претъпкан с мургави, чуждоземни и красиви хора, както и тропот от други хора, които го гонят и подвикват тържествуващо, като успеят да скочат в движение на стъпалото, и също тъй изчезват зад ъгъла по пискащите релси, отнесени са в нажежената от слънцето далечина, и в тишината долита само пращенето на врялото масло за тортили в тиганите на сергиите край площада; но това може да е и звукът от жуженето и съскането на електричеството по бакърените жици, дълги две хиляди мили.
Старецът седеше на пода.
Времето течеше.
Долу бавно се отвори някаква врата. Някой влезе предпазливо, поколеба се, а сетне страхливо тръгна по стълбите. Дочуха се гласове:
— Не биваше да идваме!
— Той ми телефонира, честна дума. Много е самотен. Не можем да го измамим.
— Но той е болен!
— Знам! Каза да дойдем, като излезела сестрато. Ще постоим малко, колкото да го видим, и…
Вратата към спалнята се разтворя широко. Трите момчета видяха стареца, седнал долу яа пода.
— Полковник Фрнйли? — тихичко го повика Дъглас.
В мълчанието му имаше нещо, което накара и тримата да замълчат.
Приближиха на пръсти.
Дъглас се наведе и измъкна телефонната слушалка от изстиващите вече пръсти на стареца. Вдигна слушалката до ухото си и се заслуша. През шума от жиците той долови някакъв странен, далечен, заключителен звук.
На две хиляди мили оттам — затварянето на елин прозорец.
— Бум! — извика Том. — Бум! Бум! Бум!
Седеше върху топа от Гражданската война на площада пред Градския съд.
Застанал пред топа, Дъглас се хвана за сърцето и падна на тревата. Но не се изправи; остана да лежи там със замислено изражение.
— Както те гледам, всеки момент си готов да измъкнеш химическия молив — каза Том.
— Остави ме на мира! — смъмра го Дъглас, загледан в топа. Претърколи се и се взря в небето и в дърветата над него. — Знаеш ли, изведнъж го осъзнах.
— Какво?
— Вчера умря Чин Лин Су. Вчера, тук в този град, Гражданската война завърши завинаги. Вчера тук умря мистър Линкън, умряха и генерал Ли, и генерал Грант, и още стотици хиляди, потеглили едни на север, други на юг. И пак вчера следобед, в дома на полковник Фрийли, едно огромно стадо от бизони, голямо колкото целия Грийн таун, Илииойс, се хвърли в пропастта, в нищото. Вчера един гигански прашен облак се слегна завинаги. А пък аз изобщо не го осъзнах, когато стана. Това е ужасно, Том! Ужасно е! Какво ще правим сега без тези бизони… какво ще правим без тези войници, без генерал Ли и без Честния Ейб; какво ще правим без Чин Лин Су? Не съм си представял, че толкова хора могат да умрат тъй, изведнъж, разбра ли, Том? А те умряха. Завинаги.