— Виното ще ви хареса — каза Фонтан. — Хубаво стана. Изпийте го на вечеря.
Спряхме пред паянтова къща. Фонтан почука на вратата. Никакъв отговор. Той отиде отзад. Задната врата също бе заключена. Около вратата се въргаляха празни консервени кутии. Погледнахме през прозореца. Вътре нямаше никой. Кухнята беше мръсна и влажна, вратите и прозорците бяха здраво затворени.
— Проклета кучка. Къде ли е отишла? — каза Фонтан. Той изпадна в пълно отчаяние.
— Знам откъде ще взема ключ — каза той. — Вие стойте тук.
Видях го как отиде до съседната къща, почука на вратата, поговори с излязлата жена и накрая пак се върна. Носеше ключ. Опитахме го и на предната, и на задната врата, но не превърташе.
— Кучката му ниедна — каза Фонтан. — Шляе се някъде.
През прозореца се виждаше складираното вино. Близо до него се долавяше и миризмата от вътрешността на къщата. Миризмата сладнеше и ти се повдигаше, сякаш си в индианска колиба. Изведнъж Фонтан вдигна една дъска от земята и започна да рови земята около задната врата.
— Ще вляза — каза той. — Ще вляза, кучко такава. В задния двор на съседната къща някакъв човек се занимаваше с предните колела на стар форд.
— Недейте — казах. — Оня човек ще види. Гледа насам. Фонтан се изправи.
— Ще опитаме още веднъж с ключа — каза той. Опитахме, но нищо не излезе. И в двете страни ключът превърташе до половина.
— Не можем да влезем — казах аз. — Най-добре е да се върнем.
— Ще подкопая задната врата — предложи Фонтан.
— Не, няма да ви позволя да рискувате.
— Ще я подкопая.
— Не — казах. — Онзи човек ще види. Ще ви конфискуват виното.
Качихме се в колата и се отправихме към Фонтанови като по пътя оставихме ключа. Фонтан мълчеше, само ругаеше на английски. Той беше смазан и мънкаше несвързано. Влязохме в къщата.
— Проклетата кучка! — каза той. — Не можахме да вземем вино. Моето вино, което сам направих.
Цялата радост изчезна от лицето на мадам Фонтан. Мъжът й седна в ъгъла, отпуснал глава в ръцете си.
— Време е да тръгваме — обадих се аз. — Не се разстройвайте заради виното. Ще пиете по чашка и за наше здраве.
— Къде ли се е дянала онази луда? — попита мадам Фонтан.
— Не знам — каза Фонтан. — Знам ли я къде е отишла? А вие си тръгвате без вино.
— Какво от това?
— Не е хубаво — каза мадам Фонтан и поклати глава.
— Трябва да вървим — казах аз. — Сбогом и желаем ви щастие. Благодарим за приятно прекараните часове.
Фонтан поклати глава. Чувствуваше се опозорен. Мадам Фонтан беше тъжна.
— Не скърбете за виното — успокоих ги аз.
— Той така искаше да опитате виното — рече мадам Фонтан. — Ще дойдете ли пак догодина?
— Не. Може би след две години.
— Виждаш ли? — обърна се към нея Фонтан.
— Сбогом — казах аз. — Не съжалявайте за виното. Пийнете за наше здраве.
Фонтан поклати глава. Той не се усмихна. Разбираше добре, че всичко е загубено.
— Проклета кучка — промърмори на себе си Фонтан.
— Снощи имаше три бутилки — каза мадам Фонтан, за да го утеши.
Той само поклати глава.
— Сбогом — каза той.
Очите на мадам Фонтан се просълзиха.
— Сбогом — каза тя. Мъчно й беше за Фонтан.
— Сбогом — казахме ние. На всички ни беше тъжно.
Те стояха на прага, ние се качихме в колата и потеглихме. Помахахме им с ръка. Те тъжно стояха един до друг на прага на вратата. Фонтан изглеждаше много стар, а мадам Фонтан много тъжна. Тя също ни помаха и Фонтан се прибра в къщи. Ние завихме към шосето.
— Огорчиха се много. Фонтан ужасно се разстрои.
— Трябваше да отидем снощи.
— Трябваше.
Пресякохме града и излязохме на асфалта. От двете ни страни се нижеха стърнищата на нивите, а далеч надясно се издигаха планините. Приличаше на Испания, но беше Уайоминг.
— Дано са щастливи.
— Няма да са щастливи — казах аз, — а и Смит няма да стане президент.
Асфалтът свърши. Продължихме по чакълен път, между два хълма в подножието на планината, а равнината остана зад нас; пътят се виеше и катереше нагоре. Земята беше червена, обрасла със сиви пелинови храсти, а от стръмния път през хълмовете долината се простираше чак до планините. Сега те бяха още по-далеч от нас и още по-силно напомняха Испания. Пътят зави и отново запълзя нагоре, а пред нас в праха се къпеха диви кокошки. Щом наближихме, те литнаха, биейки бързо е крила, и после плавно се спуснаха и кацнаха на хълмовете в ниското.
— Колко са едри и красиви. По-големи са от европейските яребици.
— Чудесна страна за лов. La chasse, както казва Фонтан.
— А когато ловът се свърши?
— Тогава те няма да са между живите.