— Не мога да ти кажа мотивите му. Не са ми известни. Просто я спря. А и не мисля, че изобщо е писал такава статия.
— Но той ми каза, че е почти готова.
— Проверих папките му. — Джил се обърна и тръгна към кабинета си. — Съмнявам се, че е стигнал по-далеч от събирането на материал. Нали го знаеш, Миранда? Цар на изявленията.
Миранда с недоумение погледна след нея. Цар на изявленията. Болеше я да си го признае, но така беше, имаше голяма доза истина в това определение.
Хората отново се втренчиха в нея.
Тя тръгна надолу по витата стълба и влезе в дамската съблекалня. Там Ани Беринджър завързваше маратонките си. Беше облечена в обичайния си посмачкан тоалет „а ла репортер“: широки панталони и намачкана памучна риза. В шкафчето й цареше същото безредие, една камара от оваляни дрехи, хавлиени кърпи и книги.
Ани вдигна поглед и вместо поздрав тръсна косите си с кичури, оцветени в сиво.
— Върна се значи.
— Само за да прибера нещата си. — Миранда откри кашона с вещите си, мушнат под една пейка. Измъкна и го занесе до шкафчето си.
— Видях те на погребението — рече Ани. — За това се иска кураж, Мира.
— Не съм сигурна, че кураж е най-точната дума.
Ани затвори вратичката на шкафчето си и въздъхна с облекчение.
— Най-после се чувствам удобно. Просто трябваше да сваля тези погребални одежди. Не мога да мисля върху тези глупави високи токчета. Спират кръвния поток към мозъка ми. — Тя приключи със завързването на маратонките си. — И какво ще се случи сега? Искам да кажа с теб?
— Не знам. Не желая да мисля два или три дни занапред. — Миранда отвори шкафчето си и започна да хвърля нещата си в кашона.
— Носи се мълва, че имаш приятели по високите постове.
— Какво?
— Някой е платил гаранцията ти, а?
— Нямам представа кой може да го е направил.
— Сигурно се досещаш. Или адвокатът ти те е посъветвал да твърдиш, че не знаеш.
Миранда здраво стисна вратичката на шкафчето.
— Недей, Ани. Моля те.
Ани вдигна глава и по лицето й се откроиха всички бръчици и лунички, появили се от дългото стоене на слънце.
— Държа се гадно, нали? Извинявай. Просто Джил ми възложи твоя процес. А на мен не ми харесва, когато се налага да изтипосвам някой стар колега на първа страница. — Тя гледаше как Миранда изпразва шкафчето си и затвори вратата. — Е, мога ли да взема интервю?
— Не съм давала интервю досега.
— Вече съм чувала тези приказки.
— Да не искаш да спечелиш Пулицър? — Миранда се обърна и я погледна право в очите. — Помогни ми да открия кой го уби.
— Но първо ти трябва да ме насочиш.
— Нямам следа.
Ани въздъхна.
— Там е проблемът. Независимо дали си го извършила или не, ти си очевидният заподозрян.
Миранда вдигна кутията и пое нагоре по стълбите. Ани я последва.
— Мислех, че истинските репортери преследват истината — каза Миранда.
— Въпросният репортер си е по принцип мързелив и крои интриги, за да го пенсионират рано.
— На твоята възраст?
— Другия месец навършвам четирийсет и седем. Според мен е добра възраст, за да се оттегли човек. Ако успея да накарам Ървин да ми зададе заветния въпрос, животът ми ще е изпълнен само с бонбонки и телевизионни сълзливи сериали.
— Няма да ти хареса.
— О, да — изсмя се Ани. — Ще съм истински нещастна.
Те влязоха в залата с редакторите. Миранда веднага усети как погледите на всички се насочиха към нея. Без да обръща внимание на публиката, Ани отиде до бюрото си, захвърли ключовете за личното си шкафче в чекмеджето и извади пакет цигари.
— Да имаш случайно огънче? — попита тя Миранда.
— Винаги ме питаш, а аз никога нямам огънче.
Ани се обърна и изкрещя:
— Майлс!
Стажант-репортерът въздъхна безропотно и й подхвърли една запалка.
— После ми я върни — каза той.
— И без това си много млад, за да пушиш — сряза го Ани.
— И ти някога, Беринджър.
Ани се ухили на Миранда.
— Обичам тези момченца-чудо. Дяволски сприхави са.
Миранда не можа да въздържи усмивката си. Тя седна върху бюрото и погледна бившия си колега. Както винаги около Ани се виеше облак цигарен дим. Цигарите й бяха донякъде страст, донякъде опора. Ани беше усвоила репортерския занаят в една редакция в Бостън, където се говореше, че подът бил покрит с цял инч фасове.
— Ти нали наистина ми вярваш? — тихо попита Миранда. — И не мислиш, че…