Кучето невъзмутимо се зае да ближе чисто новия ботуш на Лорн. Той раздразнено го избута. Обиден, Ози насочи цялото си любвеобилно внимание към по-приятен обект, крака на Елис.
— Значи, вие изобщо не видяхте човека, който ви нападна? — попита Лорн.
— Не, не мога да кажа, че го видях.
— Какво се случи после?
— Върнах се тук. О, в тъмнината малко се заблудих, но най-накрая намерих пътя. И ви се обадих.
— Значи нападението е станало, кога?
— Било е около преди два часа.
Приблизително по същото време пламъците довършваха къщата на Миранда Уд, помисли си Лорн. Изглежда неприемливо един и същ виновник да запали къщата и после за нула време да пристигне тук, за да удари госпожица Сейнт Джон по главата. Две престъпления. Двама престъпника. Твърде зле.
Лорн предпочиташе простите решения.
— Сигурна ли сте, че нападателят ви се е отправил към „Роуз Хил“? — попита той.
— Знам, че тръгна нататък. И отново ще се върне.
— Защо?
— Защото не успя да вземе това, за което беше дошъл.
— Намеквате за скандалните досиета?
Госпожица Сейнт Джон го погледна съвършено невинно.
— О, вие знаете за това?
— Да. И за ваши сведения, госпожице Сейнт Джон, не аз се натрапих на Валери Еверхард, а тя на мен.
Елис вдигна поглед от кучето, което търкаше муцуната си в коляното му.
— Какво беше това за Валери Еверхард?
— Няма значение — отсякоха Лорн и госпожица Сейнт Джон едновременно.
— И за мен имаше доклад — рече госпожица Сейнт Джон с лека нотка на гордост. — Както и за почти всички на тази улица. Нямах никаква представа, че Ричард Тримейн бил такъв любопитко.
— Имате ли представа защо?
— Отдавам това на чисто любопитство. Сравнено с по-неблагоприлични мотиви.
Тя искаше да каже изнудване. Лорн не виждаше кой знае какъв смисъл в подобна схема. Първо, никоя от тези тайни не беше особено нелицеприятна. Смущаваща, може би, но не такава, която не може да се преживее. В това число и склонността му към омъжени библиотекарки. Второ, потенциалните жертви варираха от сравнително заможните Форест Мейхю до финансово притиснатите Гордимър. Защо ще изнудваш семейство, което едва си плаща сметките в бакалията?
Освен ако не парите бяха цел.
По целия път обратно към града той размишляваше над това. Чудеше се за какво му бяха нужни тези тайни на Ричард Тримейн. Помисли си, че вероятно не той е човекът, който ги е събрал на практика. Къщата, все пак, беше отворена за всички в семейството. Каси, Филип… Ивлин.
Не, не за Ивлин, помисли си той. Тя не би измърсила ръцете си с тази кал.
— Ти и Валери Еверхард — измърмори Елис, докато шофираше. — Никога не бих се сетил.
— Виж какво, съжалих я — рече Лорн. — Имаше нужда от вниманието на мъж.
— О. — Елис не сваляше поглед от пътя и кимаше.
— Какво ще рече това, по дяволите? — попита Лорн.
— О, просто си мислех.
— За какво?
— Колко ужасно съжаляваш за тази жена в този момент.
— За Валери Еверхард?
— Не — отвърна Елис. — За вдовицата Тримейн.
— Това е въпрос на лоялност, Чейс — каза Ноа. — Към семейството. Към брат ти. Към хората, които са от значение.
Чейс не каза нищо. Просто продължи да реже шунката си, при това още по-енергично от обикновено. Знаеше, че всички го наблюдават. И Ноа, и Ивлин. Близнаците. Чакаха отговора му. Но той не спираше да дроби месото на все по-малки и по-малки парченца.
— Няма значение, татко — рече Ивлин. — Не разбираш ли? Той е толкова обсебен от онази вещица, че не вижда капана, в който…
— Моля те, Ивлин. — Чейс остави ножа.
— Тя те е омагьосала, Чейс! Умее ги тези неща. Но фактите вече не могат да те притеснят. Искаш да повярваш само в нейните лъжи.
— Искам да повярвам в истината — тихо отвърна той.
— Истината е, че тя е уличница.
— Ивлин — сряза я Ноа. — Достатъчно.
Ивлин се обърна към баща си.
— Ти на коя страна си?
— Дяволски добре знаеш, че съм на твоя страна. Винаги съм бил.
— Тогава, защо не ме подкрепиш?
— Защото този разговор не ти прилича. Забравяш всичко, на което съм те учил за достойнството и честта.
— Е, извини ме, татко. Не се случва всеки ден да убият съпруга ти. — Тя погледна към шкафчето. — Къде е това вино? Време е да пийна едно питие.