— За майка ти?
— Разбира се. Любимката на Ноа. А татко никога не беше достатъчно добър съпруг. — Тя изсумтя. — Не че правеше опити да е такъв.
Чейс замълча, замислен как да формулира следващия си въпрос.
— Ти знаеше ли, че баща ти има… любовни връзки?
— От години го правеше — рече Каси и махна с ръка. — С хиляди жени.
— Кои?
Тя вдигна рамене.
— Мислех, че си е негова работа.
— Двамата с него не бяхте много близки, нали?
— Той не си падаше много по дъщеря си, чичо Чейс. Докато аз си скъсвах задника, за да получавам само отлични бележки, той кроеше планове за следването на Филип в Харвард. Готвеше го да поеме „Хералд“.
— Филип не изглежда особено ентусиазиран от тази перспектива.
— Забелязал си? Татко така и не успя. — Тя си гризна от шунката, после замислено погледна Чейс. — А какъв е бил проблемът между вас двамата?
— Проблем? — Той устоя на желанието си да извърне поглед и да избегне нейния. Вероятно тя веднага би разбрала, че той крие нещо. Така и беше, тя забеляза пламъчето на смущението в очите му.
— Последният път, когато те видях, чичо Чейс, бях на десет години. Беше на погребението на дядо Тримейн. Гринуич не е толкова далеч. Но ти не дойде да ни посетиш, нито веднъж.
— Животът става сложен. Нали знаеш, Каси.
Тя го погледна изпитателно и рече:
— Не е лесно, нали? Да си пренебрегнатият син в семейството?
„Дяволите да го вземат това зверче с проницателен поглед“, помисли си Чейс. Той събра празните съдове пред себе си и се изправи.
— Мислиш, че не го е направила тя, нали? — попита Каси. Не се налагаше да споменават имена. Двамата прекрасно знаеха за какво говорят.
— Не съм решил още — отвърна той и отнесе съдовете в кухнята. На вратата се спря. — Между другото, Каси, снощи се обадих тук, за да ви предупредя, че няма да се върна за вечеря. Никой не вдигна телефона. Къде беше майка ти?
— Не бих могла да знам. — Каси взе една препечена филийка и спокойно взе да маже мармалад върху нея. — Ще трябва да питаш нея.
Чейс се отправи направо към „Роуз Хил“. Без да се отклонява, без да взима разни заподозрени в убийство. Днес нямаше намерение да се разсейва от присъствието на Миранда Уд. Имаше нужда от доза безпристрастна логика, а това означаваше, че трябваше да стои настрана от нея. Днес го занимаваха други въпроси, на първо място: кой непрекъснато се опитваше да влиза в къщата и какво търсеше?
Отговорът се намираше някъде в „Роуз Хил“. Точно в тази посока се движеше в момента. Шофираше със свален прозорец и соленият въздух свистеше покрай лицето му. Връхлетяха го спомените за летните дни от детството му, когато с майка си минаваха по този път; припомни си мириса на морето в лицето си, крясъкът на чайките, който ехтеше над скалите. Как обичаше тя да се движи по този път! Майка му беше факир на волана, спирачките свистяха по завоите, а тя се смееше на вятъра, който рошеше тъмните й коси. В онези дни двамата се смееха толкова много. Той дори си беше задавал въпроса дали има на света човек с такава дива и толкова красива майка. Толкова свободна.
След смъртта й той рухна. Само да беше му казала истината, преди да умре.
Той свърна по пътя към къщата и покрай него се заредиха старите вилни знаци, къщите на семействата, с чиито деца някога си играеше. Хубави спомени, лоши спомени, всички те се връщаха при него, докато шофираше нагоре по пътя. Спомни си, когато залюля гумената люлка толкова силно, че му се зави свят и скочи от нея. Как целуна Луси Бейлър с кривия преден зъб, когато чу ужасния звук от чупещо се стъкло и знаеше, че сред парчетата стъкла щяха да намерят неговата бейзболна топка. Спомените му бяха така живи, че не забеляза кога мина и последния завой, и тъкмо влизаше в чакълестата автомобилна алея.
Пред къщата беше паркирана кола. Той спря зад нея и излезе. Шофьорът не се виждаше. Да не би крадецът да е изпаднал в такова отчаяние, че се осмелява да дойде посред бял ден?
Забърза по стъпалата на входната площадка и с изумление чу свистящия звук от чайник в кухнята. Кой, по дяволите, е до там безцеремонен, не само да влиза с взлом, но и да се чувства като у дома си? Той отвори вратата със сила и се изправи лице в лице с виновника.
— Тъкмо направих чай — рече Миранда. Усмивката й не беше нито враждебна, нито издаваше нервност. Може би страх. Тя кимна към подноса в ръцете си. — Би ли искал малко чай?