Двама от хората на Сам, единият с ръжен в ръка, се стрелнаха насам. Останах в ръка само с една дъска от облегалката — оръжие, равняващо се на клечка за зъби срещу животно като него. Той се олюля, но ръмжейки, се насочи напред. Дясната му ръка се изнесе светкавично нагоре. Да бях направил стъпка назад, пак би ме достигнал. Тъкмо обратното, подскочих напред и юмрукът ми се стовари по средата на лицето му. Беше хубав прав, който отметна главата му. В последвалия ми скок настрана настрана налетях върху един от хората на Сам. Той ми нанесе удар с гърба на ръката си и ме отметна върху Херц, който връхлиташе отново. Успях ловко да хвана китката му с две ръце, извъртях се мигновено гърбом и докарах мишницата му върху рамото си. Дръпнах силно, като се наведох. Той прелетя през главата ми и се стовари със страшен трясък на пода. Дървената сграда потрепера от удара.
Завъртях се, търсейки Фултън. Бе се облегнал на стената, притиснал кърпа към лицето си. Коленете му се подгъваха.
Изтичах до него и го хванах за ръка.
— Бързо, навън! — изкрещях му.
Един от гангстерите на Херц ме налетя. Наведох се под бутилката, насочена към главата ми, и отправих десен прав в ребрата му, като същевременно му подложих крак. Не дочаках да го видя как се търкаля. Грабнах Фултън и го повлякох през салона към изхода.
Навън също не бяхме кой знае колко защитени. Предстоеше ни да извървим тесния, ярко осветен вълнолом, от двете страни на който се плискаше морето. Накрая беше също ярко осветеният паркинг.
Фултън бе ударен лошо и можеше всеки момент да припадне. В следващите секунди щяхме да бъдем последвани от Херц и бандата му.
— Бягай! — зашепна Фултън. — Не мога да продължа. Махай се, докато не са те хванали!
Взех ръката му, обвих я около врата си и го помъкнах. Бързи стъпки зад мен ми подсказаха, че не ще стигна много далеч. Отстраних Фултън и се обърнах. Херц ме настигаше.
— Тичай! — викнах на Фултън. — Аз ще се справя с тази маймуна. — Бутнах го и той се понесе клатушкайки се.
Херц ме достигна. Движеше се с бързината на професионален боксьор. Извъртях се с лице към него, като застанах така, че идващата отгоре светлина да е насочена в очите му. Внимавах за юмруците му. Изглеждаше обхванат бяс. Това беше в моя полза. Човек, изпаднал в ярост, не е така опасен, както онзи, запазил разума си в битката. Връхлетя ме като разярен бик. С десен прав отметнах главата му назад. Същевременно отбягнах негов десен, който, ако ме беше намерил, щеше да отнесе главата ми. Контрирах с още един удар в шията му. Левият му юмрук описа дъга и ме разтресе, сякаш ковашки чук ме бе улучил. Отстъпих бързо гърбом при следващата му атака, като го блъснах. Така отбягнах смазващия му удар, който видях да се зарежда още от глезените на краката му. Отстъпих една крачка и метнах бърз поглед по вълнолома. Фултън бе изчезнал. Реших, че е време да бягам и аз.
Не би трябвало обаче да откъсвам очите си от Херц нито за стотна от секундата. Притежаваше вещината на боксьорите от леките категории да нанася бързи удари. Докато за миг бях отклонил поглед, пропуснах да видя ръката му, насочена в кука. По долната ми челюст се стовари тежък удар. Преди него обаче бях започнал друга крачка назад и това отне част от тежестта на крошето. То бе достатъчно силно да ме постави на колене, но не дотам тежко, та да замъгли съзнанието ми. Когато това животно полетя отново върху мен, спуснах се напред, обхванах дебелите му бедра, изправих се и го хвърлих назад. Тялото му мина над главата ми и се плъзна с лице надолу сред летвите на парапета. Преди да се съвземе, тичах вече към паркинга. Достигнал го, чух глас:
— Хей, Брендън, насам!
Насочих се към колата си. Фултън ми махаше от предната седалка. Зад себе си чувах тежките стъпки на Херц. Моторът на колата бе запален. Достатъчно ми бе само да седна зад волана. Включих на скорост и натиснах газ. Когато колата подскочи напред, Херц бе на около двадесетина метра от нас. Разбитото му лице представляваше озъбена животинска муцуна, преливаща от бяс. Прелетях през портала на сантиметри от страничните греди и с висока скорост изскочих на булеварда. Все със същата скорост завих по първата улица вдясно. Натиснал здраво педала, достигнах края и и завих още веднъж. Едва тогава понамалих скоростта.
— Тежко ли си ранен? — обърнах се към спътника си.
— Ще го преживея — усмихна се той.
— Къде е най-близката болница? Ще те откарам там.
— Третата пряка наляво, след това право, на около половин миля.
Натиснах отново газта и след пет минути спрях пред входа за спешна помощ на болницата.