Оставих го с широко отворена уста и потрепваща двойна гуша, а аз се спуснах надолу по стълбите към кабинета на Грейвс. Той представляваше по-скоро гардероб, отколкото стая. Намерих детектива седнал край малка масичка да си подрежда пасианс. Когато застанах на прага, вдигна очи към мен.
— Някой е изразил доста осезателно неодобрението си към твоята физиономия? — Но в думите му нямаше любопитство.
— Да — отговорих и поставих кибрита на масичката.
Грейвс го погледна и посмръщи вежди.
— Какво значи това?
— Намерих го в куфара на Шепи.
— Готов съм да се обзаложа на един долар, че той не е влизал никога там. Нямаше нито класата, нито парата, нито влиянието, та да бъде пропуснат от бабаитите на входа.
— Никаква възможност? — настоях аз.
— Никаква, дори едно на десет милиона.
— Може би някой го е отвел там? Невъзможно ли е ?
— Може би — поклати глава неуверено Грейвс. — Член на клуба може да заведе когото си иска. Не се ли хареса обаче гостът на останалите сноби, този, който го е довел може да загуби членството си. Такъв е техният номер.
— Но Джек все трябва да го е взел отнякъде?
Грейвс присви рамене.
— Ето аз как виждам нещата. Приятелчетата и кукличките от „Мъскитиър Клъб“ никога не биха замърсили снежнобелите си ръце с докосване на подобна вещ. Биха се страхували да не ги зарази. По вероятно е някой да го е вкарал клуба и той да е взел кибрита като доказателство че е бил там. Може да се изфука с него, ако е бил от този тип самохвалковци.
— Да знаеш откъде мога да намеря списък на членовете?
Детективът се усмихна леко подигравателно, стана и отиде до шкафа. След като потършува, подаде ми малка книжка, подвързана в избеляла тъмночервена коприна, надписана със същите златни букви, както и кибритът.
— Намерих го веднъж в една от стаите на хотел „Риц-Плаца“. Помислих, че все някога може да влезе в работа. Отпреди две години е.
— Ще ти го върна — сложи в джоба си книжката с членовете на клуба и кибрита. — Благодарности!
— Кой те калайдиса така по лицето?
— Един, когото не би искал да познаваш — отвърнах и напуснах стаята.
Изкачих се в хола, намерих стол по-далечко от старите лейди и джентълмени и изчетох списъка. Трябваше да прехвърля петстотин имена. Четиристотин деветдесет и седем не значеха нищо за мен, но останалите три знаех: мисис Бриджит Крийди, мистър Жак Трисби, мис Марго Крийди.
Затворих книжката, останах замислен няколко минути, а после в мозъка ми просветна идея. Обмислих я набързо и реших, че може да не е съвсем изключителна, но в края на краищата не е съвсем лоша. Станах, отидох при портиера и го запитах къде е булевард „Франклин“. Насочи ме да тръгна по втората пряка надясно, после първата наляво и все по светлините на трафика.
Поблагодарих му и се озовах до буика.
ГЛАВА ПЕТА
I
Жилищният блок „Франклин Армз“ беше само за хора от най-висшата класа на обществото, чиито приходи са от разряда на шестцифрените числа и нагоре. Според моите пресмятания блокът трябваше да има не повече от тридесет апартамента. Зданието бе триетажно, населено все от титуловани персони. Издигаше се по средата на майсторски обработен терен с поляни и фонтани, украсени с фигурата на Донатело „Момче и делфин“. Постройката бе оградена от всички страни с лехи, преливащи от цветя, а няколко прожектора осветяваха блока и подчертаваха архитектурните му достойнства.
Насочих колата в свободното място между един силвър рейт и силвър доун ролс-ройс. Излязох и се промуших покрай автомобили, струващи толкова пари, че с тях бих могъл да поддържам радостен живот поне десет години.
Прекрачих автоматично отварящите се крила на вратата и се озовах в голям хол, облицован с дъбова ламперия. Целият бе украсен с карамфили, наредени до стената в дълги хромирани саксии. По средата му бълбукаше малък фонтан, в чиято цветисто осветена вода пляскаха самодоволно перки рояк златни рибки.
В дъното на хола бе разположена приемната. Забелязах млад, висок, рус човек, с безукорен вечерен костюм. Върху красивото му женствено лице бяха изписани безразличие и скука. Доближих го и му отправих една от своите дружелюбни усмивки. Вероятно това бе грешка от моя страна, защото той изви глава, сякаш бях заврял под аристократичния му нос вмирисан шаран.
— Мис Крийди, моля — започнах аз.
Той пооправи без нужда изисканата си връзка, докато кафявите му очи се плъзнаха по мен. Претегляше до последен цент стойността на костюма, връзката, ризата, шапката ми. Явно сумата, която изчисли наум, не му произведе благоприятно впечатление.