— Очаква ли ви мис Крийди?
— Не. Бихте ли и предали, че току-що съм говорил с баща и и с голямо удоволствие бих разменил някоя дума и с нея. Името ми е Лю Брендън.
Докато мислеше, забарабани с изящно маникюрираните си нокти върху огледално полираната повърхност на бюрото. По напрегнатия израз на очите му можех да заключа че процесът на мислене никога не е била негова естествена привичка.
— Може би ще е по-разумно най-напред да и пишете — дойде накрая резултатът от мъчителния му мисловен процес. Вдигна ръка и се справи със златния часовник върху китката си. — Малко късно е за посещение.
— Виж какво, дръвнико — станах внезапно груб. — Ти може да си някаква красива вещ, но не баламосвай себе си, че задоволството ти от този факт може да трае завинаги. Позвъни веднага на мис Крийди и и дай възможност сама да оформи решението си!
За един миг той се втрещи в мен. В погледа му се четеше изненада и паника. Стана бързо и изчезна в стаичката зад себе си.
Извадих цигара и я залепих на долната си устна. Чудех се дали няма да повика пазителите на реда. Съвсем ще угасна, ако някое амбициозно фанте ме откара в полицията и ме подведе под отговорност за обезпокояване елита на Сан Рафаел.
След минута обаче красавецът се появи посърнал, сякаш бе погълнал оса, и ми посочи асансьора.
— Втори етаж, седми апартамент — и като разтърси русите си изкуствени къдри, обърна ми гръб.
Извървях дълъг коридор с дъбова ламперия, за да достигна апартамент №7. Ослушах се пред вратата и чух музика от Моцарт. Натиснах звънеца и след малко вратата отвори възрастна жена с приятна външност, облечена в черна копринена рокля и набрана на гърдите бяла престилка.
— Мистър Брендън?
— Да.
Покани ме, пое шапката ми и бях въведен в малък хол с овална масичка, върху която стоеше сребърна ваза с орхидеи.
Жената отвори една врата.
— Мистър Брендън — оповести тя и се отстрани да мина покрай нея.
Влязох в голяма дневна, декорирана в бял и кайсиен цвят. Стените, драпериите и креслата имаха цвета на кайсия, а килимът и мис Крийди бяха в бяло. Беше застанала до голям радиограмофон и ме гледаше — висока, стройна, а пепеляворусата и коса приличаше на предена коприна. Беше изключително красива, в класическия смисъл на думата. Очите и имаха цвета и мекотата на големите тъмновиолетови теменуги, които рядко могат да се видят на изложбите за цветя. Имаше високи гърди, дълги крака и леко заоблена линия на ханшовете. Облечена бе в бяла вечерна рокля с дълбоко деколте. Около шията и блестеше колие от диаманти, по всяка вероятност подарени и за двадесет и първия рожден ден. Сигурно бяха съкратили чувствително банковата сметка на стария Крийди. Ръцете и бяха в дълги до лактите ръкавици, а на лявата и китка се виждаше часовник-гривна от платина, обсипан също с диаманти. На малкия и пръст искреше едър плосък рубин, инкрустиран в златна фасетка. Изглеждаше такава, каквато беше — всяка нейна клетка доказваше, че е дъщеря на мултимилионер. Стана ми съвсем ясно защо мисис Крийди се бе убедила, че е страшно трудно да се състезава с нея. Трябва да е хвърляла шапка до тавана, когато тази млада жена е опаковала багажа си и е напуснала бащиния дом.
— Ще ви бъда крайно задължен, ако приемете извиненията ми по повод на тая късна визита, мис Крийди — започнах. — Не бих си позволил да ви безпокоя, ако проблемите ми не бяха толкова неотложни.
Отправи ми бегла усмивка, в която нямаше нито приятелство, нито враждебност — изискана домакиня приема странник в своя дом — израз на добър маниер — ни повече, ни по-малко.
— Нещо във връзка с поръчка от страна на баща ми?
— Ами… как да ви кажа? Не. Може би твърде далечно и косвено. Но честно казано, не се надявах да ме приемете, в случай че не споменех бащиното ви име. — Отправих и виновна момчешка усмивка, но не получих желания ефект. Сега тя гледаше внимателно и тъмните и очи изразяваха неприятна обърканост. — Аз съм ръководител на частното детективско бюро „Стар“ — продължих — и се надявам, че може да проявите желание да ми окажете помощ.
Изражението и стана леко сковано и тя посмръщи вежди. Въпреки че в този момент на лицето и бе изписана суровост, все още беше много хубава.
— Искате да кажете, че сте частен детектив?
— Точно така. Работя върху един случай и вие бихте могли да ми помогнете, мис Крийди.
Можех да видя как лицето и добива леден израз.
— Да ви помогна?! Наистина не разбирам какво искате да кажете? Защо аз би трябвало да ви помагам? — Леденина звучеше сега и в гласа и.
— Разбирам ви. Не виждате никакви основания. Съществуват и изключения. Понякога някои хора нямат нищо против да окажат помощ тук или там — опитах отново свенливата си момчешка усмивка, но пак без резултат. — Все пак възможно е този въпрос да ви заинтересува, ако ми позволите да го изложа?