Облян в лунна светлина, с гръб към мен, стоеше един от патрулните. Вратата на кабината, където се бе разиграла трагедията, стоеше отворена и в момента от нея излизаше друг полицай. Той отиде при първия, поговориха малко, след това този отвън се затича към пътя. Само след няколко минути плажът щеше да се напълни с полицаи. Не бе необходимо някои да ми обяснява какво би се случило, ако бъда намерен тук. Капитан Кетчън знаеше как да постъпи с подарък като мен. Бе ме предупредил вече какво ме очаква. Даже и да не ме натикаше в газовата камера, в продължение на седмици бих бил в неговите ръце, а това е нещо, което трябваше да избягна на всяка цена.
Придържайки се под гребена, се затичах отново. Когато бях на километър и половина от кабините, представлявах жалка картина, но отдалечеността вече ми позволяваше да се отправя към града. Пресякох пясъчната ивица и няколко стъпала ме изведоха от плажа. Влюбени двойки лежаха тук-там под палмите, но бяха така вглъбени в собствените си занимания, та не ми обърнаха внимание. Преминах оттатък пътя и се отправих към мястото, където бях оставил колата.
След около десет минути бях зад входа на плажната станция. Голяма тълпа вече беше блокирала пътя, зазяпана, както тълпата умее да зяпа. Тук бяха паркирани три полицейски кори. Това бе само началото. Две убийства в един ден, и то на едно и също място, беше сензация, която би задоволила любопитството и на най-претенциозната публика.
Наблюдавах отдалеч. В това време пристигнаха още полицейски коли. От едната излезе забързан лейтенант Ренкин и се завтече към кабините. Почувствах, че е време да го оставя сам да се оправя по-нататък. Седнах в колата и по задните улици с прилична скорост достигнах хотел „Аделфи“. Спрях на паркинга, извадих четка и премахнах всички следи от пясък по себе си. Едва тогава влязох в хола.
Беше вече след полунощ. Дежурният възрастен човек с цъфтящ изглед на пийнал поп ми се усмихна, като ми подаваше ключа. Отбеляза, че нощта била чудесна. Запита ме видял ли съм играта на луната върху морските вълни. Стараеше се да ми засвидетелства приятелско отношение, но аз не бях в подходящо настроение. Измърморих му нещо, взех ключа и доближих асансьора. Докато чаках, телефонът иззвъня. Човекът вдигна слушалката и когато вече понечвах да вляза, ме извика.
— Мистър Брендън, търсят ви. От вашата стая ли ще разговаряте, или от телефонната кабина в хола?
Казах му да включи кабината.
Недоумявах кой ме търси, влязох, затворих вратата и вдигнах слушалката.
— Ало, да?
— Мистър Брендън ли е? — чух женски глас, ясен, но принизен и звучащ познато.
— Да.
— Тук е Марго Крийди.
Бутнах шапката на тила си и издух бузи от удивление. Как е открила къде съм, беше първата ми мисъл.
— Приятно ми е да ви чуя, мис Крийди.
— Обаждам се от „Мъскитиър Клъб“. Прегледах книгата за посетителите. Името на мистър Шепи го няма.
Останах твърде изненадан, но не чак дотам, та да не успея да отговоря навреме:
— Доста вероятно е да е ползувал друго име.
— Допуснах и това. Човекът на вратата ми каза, че никой с червена коса от месеци не е посещавал клуба. Той е много добър физиономист. Ако мистър Шепи е идвал тук, непременно би си спомнил.
Помъчих се да си припомня дали при съобщението за убийството вестниците бяха споменали, че Джек е червенокос. Допуснах да е било упоменато.