Този път обаче не бях сигурен, че ще се върна. Спомнях си добре какво ми бе обещал Кетчън при последната ни среща и сега тръгнах с потискащото чувство, че не ме е лъгал.
В колата двамата цивилни се настаниха отпред, а аз и Кенди — на задната седалка. Сирената зарева, както се полагаше, и колата се понесе напред с такъв лудешки скок, че едва не размести шийните ми прешлени. Кенди седеше до мен като скала, нагрявана цял ден от слънцето. Чувствах влажната лъхаща топлина на тялото му. Макар и да не виждах добре лицето му в тъмния ъгъл на колата, чувах ритмичното движение на челюстта му.
— Става ли да запуша? — запитах, колкото да кажа нещо.
— По-добре не — отвърна сержантът с равен, студен глас. — Наредено ми е да те откарам окован.
— Какво е загризало капитана този път?
— Ако ти не знаеш, как мога да знам аз? — отсече Кенди и тук разговорът спря.
Загледах се безцелно през прозорчето. Никак не ми бе весело. Твърде вероятно беше някой де ме е видял на плажа и да им е описал моята външност по телефона. Имах привидения, че ме горят жив. Ако Кетчън ръководеше свиждането, очакваше ме най-лошото.
Никой не отрони дума, докато не спряхме пред главната полицейска квартира. В този момент Кенди посегна към задния си джоб и извади белезници.
— Дай да сложим тези щипки — произнесе той и долових в гласа му тон на свенливо извинение. — Капитанът държи всичко да е тип-топ.
— Арестувате ли ме? — запитах, като му предоставих китките на ръцете си. Студената захапка на стоманата притури още към депресията ми.
— Не върша нищо повече от заповяданото — измърмори сержантът. — Известно ми е само, че капитанът иска да говори с теб.
Заедно с Кенди пресякохме тротоара и по стълбището се озовахме в стаята за задържани. Двамата цивилни копои останаха в колата. Дежурният сержант, едър човек с тлъсто лице ме изгледа, а после отправи въпросителен поглед към Кенди. Той поклати отрицателно глава и продължихме през насрещната врата, после по някакви стълби, а накрая през дълъг коридор до вратата в дъното му. Следвах Кенди по петите.
Той спря, почука и отвори вратата. После ме хвана под ръка и ме бутна в стаята. В нея имаше бюро, шест стола, два шкафа, пълни с папки, капитан Кетчън, лейтенант Ренкин и висок слаб човек на около четиридесет години, със сламеножълта коса, очила без рамки и лице на настървен пор.
— Ето го Брендън, капитане — каза Кенди и отстъпи назад, като предостави сцената на мен.
Направих две крачки и спрях.
Кетчън седеше до прозореца. Масивното му лице беше заляно от плътна червенина вследствие преливащите от кръв съдове под кожата му. Изгледа ме така, както тигър в клетка тлъсто агне, минаващо край него.
Ренкин бе седнал на един от столовете, с наклонена над очите шапка и горяща цигара между пръстите. Не обърна глава към мен.
Сламенокосият ме разглеждаше с интерес, примесен с професионално безстрастие на бактериолог, наблюдаващ неизвестна нему генерация от бацили, която можеше да бъде, а можеше и да не е потенциален убиец.
— Защо този човек е окован с белезници, капитане? — запита той с мек ироничен тон.
Изведнъж пролича, че на Кетчън му стана трудно да диша.
— Ако не ви се нрави начинът, по който извършвам арести, по-добре е да се отнесете до главния следовател — отвърна той с глас, който можеше по-добре от пила да изстърже всичката ръжда от парче старо желязо.
— Да разбирам ли тогава, че този човек е под арест? — запита сламенокосият, като тонът му преливаше от ледена учтивост.
Въпреки лицето на пор и иронията в гласа му бързо ми ставаше ясно, че сред членовете на това зловещо трио той бе моят покровител.
Кетчън изви святкащ поглед към Кенди.
— Снеми тези проклети гривни! — изръмжа той, като в гласа му клокочеше приглушена ярост.
Кенди се изправи пред мен, постави ключ в секрета на белезниците, завъртя го и те паднаха в шепата му. Застанал гърбом към Кетчън, той си позволи да ми отправи одобрително намигване. Докато се отстраняваше, изиграх пантомимата на разтриване китките си, за да покажа как съм страдал и колко дълго време.
— Седнете, мистър Брандън — покани ме сламенокосият. — Аз съм Кърм Холдинг от областната прокуратура. Научих за желанието на капитан Кетчън да ви види, та си помислих, че не ще е зле аз също да съм тук.
Започнах да се чувствам по-малко потиснат.
— Щастлив съм да се запозная с вас, мистър Холдинг. Крайно се нуждаех от нечия протекция. Днес вече веднъж капитанът разговаря с мен, така че съм повече от доволен да ви видя тук сега.
Холдинг сне очилата си, огледа ги грижливо и пак ги сложи на място.
— Капитан Кетчън не би сторил нищо повече от това, което му повелява дългът — заяви той, но изявлението му звучеше, като че ли мислеше точно обратното.