Усмихнах се.
— Може би капитанът има прекалено живо чувство за хумор и склонност към шеги, но аз приех думите му от нашия разговор съвсем сериозно. Възможно е обаче да сте прав. Трябва само да го погледнете, за да видите колко дълбоко е отпечатан върху лицето му неговият приветлив и любезен характер и да се убедите какъв голям майтапчия е.
От гърдите на Кетчън се чу ръмжене и той към мен. Изразът върху лицето му бе този на горила, обезпокоена по време на хранене.
— Вие ли ще задавате въпросите, капитане, или аз? — прозвуча гласът на Холдинг и внезапно долових в него стоманени нотки.
Кетчън се закова. Малките му зачервени до кръв очи отскочиха от мен към Холдинг, който се бе втренчил в него с досада и скука в погледа си, подобно на човек, присъстващ на много страшен гангстерски филм, но считащ го за празна гюрултия.
— Този път сте стиснали юздата в свои ръце и се налага да се оправяте сам — озъби се капитанът, сякаш отхапваше с челюсти всяка дума. — Аз пък имам намерение да поговоря с главния следовател. Вие от вашата служба взехте твърде много да ми се месите. Крайно време е някой да направи нещо по този въпрос.
Той се стрелна край мен и напусна стаята, като тресна вратата. Помещението де разтресе леко от този удар.
— Вярвам, че нямате нужда от мен, мистър Холдинг? — попита Кенди.
— Всичко е наред, сержанте.
Чух го да тръгва, но не се обърнах. Вратата зад него се затвори леко, в рязък контраст с излизането на Кетчън.
— Е, сега, мистър Брендън, бихте ли заели това място? — и Холдинг ми посочи стола пред бюрото, а той седна зад него.
Настаних се и потърсих погледа на Ренкин. Той обаче не ми подсказа нищо. Беше съвсем безизразен — нито приятелски, нито враждебен.
Холдинг премести без нужда един търкалящ се по бюрото молив в кутията за канцеларски пособия. След това ми отправи твърд поглед иззад святкащите стъкла на очилата си.
— Капитан Кетчън ще се пенсионира в края на месеца. Лейтенант Ренкин ще заеме неговото място.
— Моите поздравления! — побързах аз.
Ренкин се размърда неловко, пооправи без нужда връзката си, но не каза нищо.
— За провежданите разследвания отговаря вече лейтенантът — продължи сламенокосият. — Става дума, разбира се, за двете убийства на Бей Бийч.
Започнах да предчувствам някаква клопка. Ако имах намерение да отричам присъствието си в кабината, когато момичето умираше, сега му беше времето да демонстрирам изненада и да попитам какво друго убийство е извършено. Отказах се обаче бързо от тази мисъл, защото, доколкото разбрах, те или бяха открили отпечатъците от моите пръсти в кабината, или някой ме бе забелязал наоколо и им е предложил да ме идентифицира, или пък бяха видели паркираната ми там кола. Реших да възприема другия вариант на поведение и да бъда напълно искрен.
— Сега, когато зная, че лейтенантът отговаря за случая, готов съм да направя своите изявления. Бих направил същото и преди един час, но капитан Кетчън бе заплашил да ме ликвидира, ако не се държа настрана от проучванията. Когато открих момичето, съзрях и възможността Кетчън да припише на мен това второ убийство.
Видях как напрежението по лицето на Холдинг си смекчи.
— Така, значи вие сте били човекът, забелязан да влиза в кабината?
— Не знаех, че някой ме е видял, но аз влязох там и намерих момичето умиращо.
— Каза ли тя нещо?
— Не. Издъхна само няколко секунди след като я открих.
— Хайде да започнем отначало — намеси се Ренкин, като взе бележник от бюрото. — Защо отидохте там?
— Нямах нищо специално на ум. Нямаше какво да правя и ми се прииска да огледам отново мястото. Зная, че това ще ви прозвучи глупаво, но имах своите основания. Моят партньор бе убит там и когато тази сутрин ми показаха кабината, тя беше препълнена от ваши хора, та нямах възможност да я поогледам добре.
Не беше очарован от това обяснение, но го остави без коментар и продължи с въпросите си:
— По кое време пристигнахте там?
Отговорих му, а след това продължих да излагам в детайли случилото се. Разказах му как чух полицейската сирена и как именно в този момент осъзнах, че ако бъда открит на мястото, за Кетчън ще бъде най-лесно да ми припише убийството. Продължих с бягството си и му съобщих точния час на връщането си в хотела.
Ренкин погледна Холдинг, а после твърдите изпънати черти на лицето му внезапно се отпуснаха в усмивка и изгледът му стана съвсем човешки.
— Не мога да ви кажа, че ви виня — обърна се той към мен. — Предполагам, че на ваше място бих сторил същото, но то е деяние, което не бих ви препоръчал да опитвате повторно.